Единение на душа и тяло

Пътешествие на стоп из Егейска Турция

Преминаването на границите между държавите е изпитание за единението на душата с тялото. Докато тялото ти е принудено да изтърпи всички процедури на митниците, духът ти литва към неизвестната “чужда” земя и недоумява мозъкът, как тази ивица, бариера, линия се отразява в небето и как е възможно да се раздели великолепието на лазурния океан над нас. В такива моменти принадлежността към родина и народ се замъгляват и усещаш силата да си син или дъщеря на Земята. Още по-силно осъзнаваш, че въздухът, който изпълва дробовете ти, не е чужд, а е същият свеж заряд, който ти позволява да не приемеш сериозно целия водевил на проверки и навъсени погледи.

Турция е извънредно интересна страна, в която природата, традицията и легендата взаимно са се моделирали. Наличието на толкова различни народи, живели заедно от най-древни времена, е допринесло за уникално разнообразие на нейните исторически забележителности. Повече от десет различни култури са се смесили и наследили една друга през деветте хиляди години уседнали цивилизации, оставили след себе си уникални паметници. Днес съвременните жители на тази страна живеят сред тях.

Слънцето тъкмо изгрява, когато слизам от влака на новата гара Одрин с тежката си раница и смътното усещане за дързост (според някои дори лудост), които изпитвам на входа на напълно чужда страна. Въоръжен съм само с основни понятия за език, бит и култура и водещият гъдел на любопитството. Тръгвам като на поход да опознавам тази част от прелестната ни земя с такава фамилиарна увереност, че чак ме напушва на смях. Смехът само се засилва от преживяванията ми там и накрая преминава в искрен гръмогласен кикот – защитна реакция от треперенето в коленете ми.

Първото, което посреща всеки в Турция, е образът на бащата на модерната светска държава Мустафа Кемал Ататюрк. Думите му съпровождат всевъзможните му изображения. Където и да попаднете, трябва само де се огледате и той ще ви смига от някой портрет, бюст, паметник, плакат, билборд и за каквото там още се сетите. Култ към личността, благодарност, преклонение – няма значение, степента на обожание при всички е безспорна и непоклатима (поне на пръв поглед).

В първата ми турска утрин се изправям на идеално асфалтираната магистрала и смутено, почти срамежливо вдигам ръка срещу хвърчащите коли, за да се отпусна в ръцете на съдбата. А тя ме отвежда на зашеметяващи места.

Пътуването на стоп е изпълнено с такова заразяващо вълнение – впуснал се веднъж в тази “лудост”, оставаш верен фен завинаги.

По пътя към Дарданелите се редуват малки селца, безкрайното зелено и жълто на обработената до последното възможно кътче земя, хълмове осеяни с камъни, за да съзра изведнъж неописуемото синьо на Егейско море.

След преминаването на Азиатския бряг попадам по исторически за Турция места Чанаккале, Еджеабат – където са се водили жестоки боеве за независимостта на младата република в началото на века. Само на десетина километра от тези места за повече от час се изгубвам всред развалините на Троя. Докато се катеря по тесните стълбички на Троянския кон, се сещам за всички коментари относно причудливото съчетание на древност и съвремие, за което споделят всички посетили тази страна на крайностите. А когато се разговаряме със следващия шофьор за тези преминавания във времето и пространството тук, се вглеждам в лунния пейзаж и се сещам за излетялата ми душа на границата. Тя е избързала напред, за да разгледа преди мен поредицата красиви курортни градчета Алтънолук, Кючюкова и Айвалък – украшения по брега на лазурното море.

Навсякъде изненадва задължителното призоваване на мюезина от джамиите. С помощта на високоговорителите той оглася всяко кътче от провинциалните спретнати градчета, в които попадам. Основна религия в Турция е ислямът. Като Монотеистка религия той се основава на вярата в един бог и шест основни положения: единство на бога, ангелите, светите писания, пророците, задгробния свят, предопределящата воля на бога. Ислямът изисква спазването на следните задължения: изповядване на вярата, ежедневни молитви, пост, благотворителност, извършване поне веднъж в живота на хаджилък (посещение на светите места). Негова свещена книга е Коранът. Беше невъзможно някой да не ме запознае с тези основни принципи, въпреки че съвременният турчин не е фанатично религиозен (може би е подходящо сравнението с отношението на съвременния българин към християнството).

Един от шофьорите ми разказва забавни и многозначителни притчи за Мохамед и мъдреците от древността, когато някъде всред изгорелите треви и пустинния вятър като мираж изниква Бергама (Пергам). Столица на пред-антична цивилизация и град на една от най-известните старинни библиотеки. Околностите и самото градче допълват объркващото усещане за разностилие с руините на акрополи, раннохристянски храмове и с акцента от културата и бита на установилия господство над материя и дух османски елемент, въвел в тази плетеница чара на ориенталското светоусещане.

Във всяка сфера на съвременната турска култура присъства съзнанието за богатата наследена тюркско-ислямска традиция. Тя се съчетава със стремеж за постигане на един културен синтез, една комбинация с най-привлекателните елементи на западната, европейска и американска култура. Опитът за създаването на такъв конгломерат проличава в градовете на областта с най-развит туризъм.

След уединението и безвремието на малките, спокойни крайбрежни градчета – шумните, многолюдни улици на третия по големина град в Турция (след Истанбул и Анкара) Измир ме изтръгват от безтегловността на историческия синтез. Рязко ме внедряват в хаоса, забързаността и стреса на съвременния град (така характерни за всеки мегаполис независимо в коя точка на света е той). Разнообразни до разногледство сгради, магазини, кафенета, покрити пазарища, тесни улички и огромни булеварди са разположени на няколко хълма около Измирския залив. На най-високия от плътно застроените възвишения са запазени основните стени на Кадифе куле – древна крепост – проследила многовековния растеж на града и запазила хладното си високомерно излъчване на непреходна ценност, надживяваща вековете и устремила се към вечността.

На юг от Измир навлизам в територията на спечелилите световна известност на Турция като туристически рай курортни градчета. Кушадасъ (Птичи остров) с прочутия си развлекателен воден комплекс “Aqvaland”. В разрасналото се през последните години селище можете да се настаните в триетажни семейни хотелчета или в петзвездни хотели-замъци. През нощта Barstreet очаква жадни за забавления туристи. Това е място, където ирландски пъб се намира до джаз клуб, чиято музика прелива в типичен турски поп само за няколко крачки. Улица, събрала цялата световна бар култура и всичко е подредено и измислено, за да се угоди на Н.В. туриста и да му се предостави разнообразие.

Надолу по крайбрежието се откроява Дидима – туристически комплекс с рядката за Егейско море плажна ивица, чиито пясък турците оприличават на брашно.

На тесен полуостров е разположен Бодрум. Ниските белосани къщи, вятърните мелници на един от околните хълмове, тесните улички (забранени за коли и превърнати в шарен пазар, от който можеш да си купиш от игла до мотоциклет), заливчетата с прозрачна вода и усмихнатите приветливи лица на местните те карат да поискаш за дълго да се потопиш в атмосфера, която си способен само да възприемаш и да и се отдадеш изцяло.

Оставяш се на тръпката да попиваш толкова много нови усещания, но все повече осъзнаваш при обиколката в този район, посещаван от хиляди туристи ежегодно, как икономиката налага изравняване със световните туристически стандарти. А и множеството съхранени паметници от класическата, елинистичната и римската античност (магическият Ефес, смайващите останки на храма на Аполон в Дидима, крепостите в Селчук и Бодрум, руините на Милет и гроба на Дева Мария) отнемат до известна степен ориенталския привкус на турска Егея.

Решавам да спра до тук, запознал се с тази поевропейчена част на Турция и да оставя Анадол за следваща авантюра. На връщане сетивата ми са преситени от красота, звуци, гостоприемство и, когато стигам до столицата на столиците някогашното слънце на Османската империя Цариград-Истанбул, усещането ми за изток се завръща. С бавни стъпки вървя всред разносвачи на гевреци и вода, всред забулени и облечени по последна мода жени, всред стари и  модерни сгради, джамии и дворци, притиснат от силното излъчване на всеки камък от този гигант, стаил в себе си хиляди съдби.

Истанбул е огромен музей на открито с безбройните си импозантни храмове и дворци. В града на легендите има множество закрити музеи с предмети от историята на тази древна земя. Сред най-посещаваните дворци са палатите Топкапъ, Долмабахче и Йълдъз, където ориенталската пищност от времето на последните султани се смесва с европейските влияния в архитектурата и обзавеждането.

На Истанбул трябва да се отдадеш изцяло и за дълго. Решавам да се впусна в гигантския лабиринт следващия път, а и всред разцъфналите дървета на туристическата зона съзирам душата си, занемяла да наблюдава величието на джамията на султан Ахмед ІІ. Най-сетне я настигам и когато се съединяваме единодушно оставаме вцепенени, когато пред очите ни се разкрива Босфора. Възприятията ми издържат и това усещане (преситени до невъзможност) и няколко минути преди да поема обратно, окончателно осъзнавам , че каквито и постижения да е достигнала човешката цивилизация, каквито и крепости, дворци и храмове да е изградила в опити да остави следа на отминаващото си величие – най-великата красота е в изгревите и залезите, морето и скалите, звездите и луната, слънцето и напевите на вятъра. Те ти дават усещането за вечност, те непрекъснато те удивяват с безконечната си многообразие, вдъхновило всяко човешко творение. И ако гигантските усилия на човека да сложи своя отпечатък в глобалното развитие, неминуемо се превръщат в руини, то прелестта на Земята завинаги остава единствения храм, пред който разтворилият сетивата си коленичи, и не може да си поеме въздух от силата, оживяваща в него. 

                                    

                                                                    

Comments are closed