Мъдростта на Урос от плаващите острови

Всеки човек стъпил веднъж по бреговете на Титикака, съзнателно или несъзнателно, изтрива негативните преживявания от магнитната лента на мозъка си. След такова озарение от теб зависи какво ще запишеш на харддиска си отново. Езерото, разположено на 4000 м. надморска височина, само по себе си е живо съзнание! Което ме отпраща към идеите на романа „Соларис“от Станислав Лем и си спомням за Живата планета океан.
Езерото Титикака има специална енергия! Това е клише, но наистина трудно може да се опише с думи дълбокото въздействие на вълшебното водно пространство. А освен всичко, което ти се случва на вътрешно ниво, наоколо е толкова красиво, че храни душата ти с благодат. А гостуването при племето Урос, което живее на тръстикови острови в Титикака, сложи района на първо място в личната ми класация. Със сигурност срещнах най-интересната, странна и древна култура, която съм виждал в пътешествията ми.

До островите се стига от пристанището на град Пуно. Типичното перуанско градче в селски колониален стил дреме на брега на езерото и е гара разпределителна за земните и водни чудеса на района. Качихме се на моторна лодка и тръгнахме на невинна туристическа разходка. Отдалечавайки се от града, заплувахме през тъмносинята шир покрай населения бряг. Отминахме малък остров с луксозен хотел, построен да се събуждаш с уникална гледка.. След време се заличиха очертанията на града и той се превърна в точка…
В този момент навлязохме във воден път между тръстикови острови… Плъзнахме се по „изгубената магистрала“ и сякаш се всмукахме в друго време и пространство. Така след 15 минути реката в езерото ни изведе на обширно вътрешно езеро и се появиха островите на племето Урос.
След всичко видяно до сега в Перу си мислих, че няма накъде да се изненадвам повече. Обаче директно „дадох на заето“ туууут, туууут…, малко след като слязохме на един от многобройните плаващи острови. Имах нужда от доста време да осъзная къде съм попаднал и сега осъзнавам, че чак преди да си тръгна, успях да се отпусна в преживяването.

 

Напред в миналото

Акостираме при един от фамилните острови. До модерната ни ладия са „паркирани“ тумбестите сламени лодки на семейството. Веднага се забелязва високата наблюдателна кула от слама със стълба до горе. Чудих се, какво ли ще е усещането да стъпиш на тръстиков остров. При първата стъпка, кракът леко потъва в сламата и чак при втората стъпка вече уверено крачиш по „живия остров“.
Посрещна ни цялата рода, която живее на тези 200 квадратни метра. Само от бърз поглед наоколо, вече можех да кажа, че по еко, био и каквото се сетиш там живеене близо до природата, за което всички ние говорим, тук си съществува от столетия. Хората Урос не са го променяли и изгубили. На нас ни се иска да се завърнем, там където тези хора винаги са си били.
Както всяко нещо и този начин на живот има своите добри и лоши страни. Той си е специален за тях и не е необходимо всички да заживеем така. Като ги видиш как са се вписали в средата на водната шир и ти се преобръщат представите за смисленост. Виждаш как работи една устойчива затворена еко-система, за която в научните среди тепърва се изграждат парадигми. Пише се в списанията за тях, разискват се теории на конференции и се мислят стратегии как да се върнем там.
Племето Урос използват най-близките до тях природни дадености и изграждат живота си така, че да се впишат в природните условия и ритми. Те успяват след използването на суровините наоколо, максимално да ги „рециклират“ и върнат в природата с най-малък процент замърсяване на околната среда. Всъщност те нямат избор и ако не внимават с боклука, могат бързо да се заринат в него. Вдъхновяващо действа да разбереш, че има начин да се хармонизираш със природата и би било добре да знаем как действа, едно такова сливане с Майката Земя.

 

Вълшебната тръстика

На тази малка площ се оказва, че има всичко, което му трябва на човек за да живее добре. Най-вече има тръстика и племето я използва за всичко. От нея правят минималистични къщички и палатки с дизайнерски вид . Това е покрива над главите им. От същата тръстика са лодките им, леглата в семплите къщурки с разхвърляни дрехи и самият остров, разбира се, на който живеят. Островът се прави от големи естествени полета тръстика, които по специален начин чрез въжета и колони се укрепват и застопоряват. Освен всичко това използват свежата реколта на тръстиката, за да си правят питателна салата. Приготвят си храната на керамична печка и ползват за гориво изсушени коренища на същата тръстика. За душата и молитви имат вътрешно езерце с храмче по средата и градинка с цветя и зеленчуци, посадени на пръст, докарана от брега.
Много е добре за всеки западен мозък да попадне на такова място. Ние сме обременени със стандартите на обществото и с вечното искане, пък и търчане, за да го постигнеш. Тук на острова те пронизва идеята, че имаме постиженията на европейското мислене, но нямаме пространство за себе си от всичките тези мисли…
Тук пространството и просторът са като мехлем за финните ти тела. Крача между къщетата, чудя се на морските свинчета в клетка, те между другото ги ядат, както и заблудени патици из тръстиката.
Шефчето на острова е „главата на семейството“ баща, чичо и вуйчо и след като ни настани в полукръг на тръстиков пейки ни почерпи с тръстика за добре дошли и започна да ни разказва за историята на племето си. Ето какво ни обясни той накратко: „Плаващите острови са изкуствени и са изградени от корени, тръстика и кал. Тъй като тръстиката загнива, периодично се поставя нов слой. Всяко семейство си строи такъв остров за около 9-10 месеца, на който живее и отглежда децата си. Те се изграждат от стари корени, събрани на едно, върху които е поставен слой тръстика. Цялата платформа плава в езерото, закотвена с едно въже. В близост има два острова за начални училища и един за поликлиника, където лекари от Пуно идват всеки ден да работят.“ Индианеца разказваше историята, но бях нетърпелив сам да изуча всяко ъгълче, но все пак изчаках да довърши легендите и историите на племето си.
Много интересно ми стана като спомена, как, когато някое семейство се скара със съседите си, откотвя острова си и го мести на друго място. Има решение и за лошата тъща – ако досажда много, мъжът в семейството взима един голям трион и отделя частта с къщурката и надалече.

 

Възстановена връзка

Единственият признак, че тук научния прогрес не е останал незабелязан, са слънчевите панели, даващи ток плюс касетофон и телевизор на батерии. Местните се къпят в езерото, чиято постоянна температура е 14 градуса.
Предлагат пъстроцветни тъкани пана, в които се разказва историята им. Също жените носят забавни помпони и нека да отбележа,че неомъжените момичета носят розови помпони, а когато се омъжат слагат черни. Една приятелка реши да изпробва как действат розовите и се закичи с тях. После сподели, че мъжете променили начина, по който я гледат от розовите помпони.
Стоях на вишката и разглеждах островите наоколо, вдишах Вселената през усмивката си и благодарих за възможността да се докосна до живота на тези хора. Племето Урос ми приличат на косматите нисички мечоци от последната серия на сагата Междузвездни войни „Завръщането на Джедая“. Чувствах се попаднал на друга планета. Освен че са малки на ръст хората Урос са закръглени и с обли лица, добрички и спокойни са, а и мъжете носят цветни шапки в най-ярките възможни цветове, които човек може да си представи.
Много бързо минаха три часа и трябваше да се връщаме обратно. Никак не ми стигна този миг от разместването на измерения и пространства. Оказа се, обаче, че можеш да останеш да нощуваш на островите и следващия път задължително ще го направя. А сега не ми остана нищо друго, освен да си взема цветна шапка и сувенири. Изживяването беше кратко, но толкова интензивно, че се качих на лодката пълен с мъдростта на природата. Все още не можех да повярвам на щастието си да бъда сред тези хора. Каквото и да пиша още, за усещането да си там, за начина им на живот, най-добре ще го усетите, ако ги посетите. А това искрено пожелавам да бъде подарък от съдбата за всеки един от вас!

 

Живот на вода

Преди 400 години, при идването на испанците, група индианци не са били съгласни да слугуват и навлезли вътре в езерото и започнали да живеят в построените от тях плаващи острови. И до ден днешен говорят техния език аймара, звучащ ми малко на японски. „Здрасти“, преведено на аймара е „камисараки“. През по голямата част от историята си са се препитавали от риболов. Уловът са го заменяли срещу картофи, плодове, зеленчуци и други стоки от брега. Така било докато един професор не дошъл преди 50 години. Представлявал мисия на християни – евангелистите. В началото го приели недоверчиво, но той останал да живее сред тях и малко по малко, научавайки местния език, започнал да им влияе.
Научил ги как да привличат и посрещат туристи, как да правят сувенири. Препоръчал им да слагат по една сламена глава на края на типичните лодки, за да са по-интересни. С него дошла и религията на евангелистите, които построили първото начално училище. До този момент никой не е бил образован, никой не говорил испански. Хората нямали божества, а вярвали в природните сили – водата, дъжда, слънцето. Дошли няколко филмови екипа, правещи документалистика, която популяризирала това място. Един японски студент пристигнал да изучава културата им като живял във всяко семейство по няколко седмици. Те го наричали „Червеното лице“, тъй като при идването си изгорял страхотно от слънцето. Така местните малко по малко започнали да живеят по-добре и поради това уважават много посетителите си.

Comments are closed