Ходещите по жарава в село Българи

“Истински нестинари вече няма, но сила има и ще я усетите, аз всеки ден живея с нея…” с тези думи ни изненадва на прага на Странджа една баба, която лежерно си вървеше по пътя към близкото село. Срещаме я точно след като завихме от главния път и вече стопирахме за село Българи. Тя се приближи и без да сме я питали за нищо,  започва да разказва. Първо за един разярен бик, който преди години полудял, изпобол сумати народ и се чупил в гората да си беснее на воля, па никой не могъл да го усмири. Извикали гайдаря и тъпанджията на нестинарите. Те засвирили, ритъмът окопитил бика и той като послушно теленце тръгнал след музикантите. Така чак до събора го закарали и там паднал в жертва за курбана.

После ни в клин ни в ръкав бабата заразказва как решили с други пет жени от селото й да видят дали наистина се появяват духове на гробищата, ако изпълниш специален ритуал за 40-сето дена от смъртта на роднина.Та потеглили ми жените с мълчана вода преди изгрева, не говорили, не плачели, не се вайкали. Запалили една свещ на главата на гроба на свекъра, друга на краката, разляли мълчаната вода и зачакали. По едно време се появил образ на жена с малко дете за ръка. Нашата баба веднага познала свекървата, която се явила първа, защото й било любопитно да види снахата. После се по ред на номерата се явил свекъра и други покойници от близките гробове. Образите им били като от черно-бял телевизор.

Направо забравихме за стопа и за нестинарите, ахнахме тотално, а бабата спокойничко продължи, как циганите носили вино и тогава образът бил като от цветен телевизор. Точно казваше това и махнах на едно трабантче, което се позаклати и спря. Накачорихме се с раниците и вътре ни посрещна приветлив възрастен мъж с усмихната физиономия, питахме го за колко време се минава разстоянието пеша до село Българи. Той помълча и след това започна да разказва една история за Диоген в неговата бъчва и един любопитен пътник. Ние вече не се удивихме, а просто изслушахме историята и станахме по-мъдри. Определено бяхме навлезли в необикновената планина. Масажа на органите

Странджа ни посреща както си трябва. Тя е най-особената планина в България. Не прилича на никоя друга – ниските й части са като зелен океан, в деретата си е скрила тракийски гробници, долмени, храмове, уникалната цветя и дървета, сред които е и зелениката – символът на Странджа. Освен това и магьосническата сила на древността тук се усеща във всяка тревичка и у всеки местен. Идете, без да се замисляте натам, и ще ме разберете за какво говоря.

Пристигаме в село Българи. То е кацнало на красивичък хълм, цялото потънало в зеленина и само няколко туристи щъкащи из площада подсказват, че има живот тук и предстоят нестинарските танци. Българи е малко странджанско село Старото име на селото е Ургари. То е едно от най-старите селища в района. Първо е било някъде долу в деретата, но са върлували чума и куп други болести и жителите му се качват да живеят на хълмовете, на припек. В селото са се запазили типичните странджански къщи. Основата им е от камък, нагоре са покрити с кирпич и за по-добра изолация от студа и жегата са подредени дъски, които ги превръщат в приказни къщурки от преданията и легендите на древната ни земя.

До чешмата в центъра с нищо незабележим е отворил порти нестинарския храм. Той е малка схлупена къщурка със запалено огнище и с наредени обредни хлябове и дарове по масата. Пред храма са наредени няколко табла, които разказват за историята на селото, за нестинарството с архивни снимки и всичко това е направено с много любов и добра мисъл.

Централно място в нестинарството заема вярата в Свети Константин. Светецът въплъщава доброто и злото, направлява човешките съдби. От благоразположението му зависело благополучието на нестинаря. Според легендата: Бог наклажда огън до небето и събира всички момци да ги изпита. Само едно момче влиза в огъня Константин, така той става най-приближен до Бог. После Всевишния по същия начин му намира невеста – Елена. Учените са обявили нестинарите за ненормални, църквата за секта, обаче както обикновено и двете крайни гледни точки грешат. Изпадането в транс и тъпана ни водят за ръчичка към шаманизма на първите хора, а за да се запази традицията е трябвало да бъде облечена в прилична християнска роба, така имаме късмета това чудо да се съхрани дори и като атракция за туристите, важното е че го има.

В 10 сутринта бие камбаната на църквата и започва сутрешият ритуал. Изнасят трите икони от църквата и ги носят към нестинарския храм – Конака Там вече е запален огъня и свещите осветяват малкото уютно пространство, епитропът следван от три ергена подреждат иконите на полица срещу свещите, там е и ритуалния тъпан, който се изнася и се използва само за празника. Обличат се иконите в червени дрехи покриват се с бяла кърпа с бродерия от камъни и мъниста, връчват се на момчетата и епитропа в калена чаша слага тамян с въглен и в менче рози и вода. Тъпан и гайда засвирват нестинарската мелодия. Всички ги следваме до аязмото на Свети Константин. Този ритуал не е толкова популярен, но в него има нещо много приятно. В един момент се върви в мълчание и се стига до параклиса, той се отваря един път в годината и се взима вода, прикадява се, умиват се иконите и се подреждат на трон, пръска се с цветята по хората за благословия. Налива се вода, танцува се хоро, поклонение пред иконите.

Връщат ги в нестинарския храм. Запалва се огъня Срещаме приветливи баби, свикнали в този ден да ги разпитват и така и ние, на 93 и винаги си е живяла тук, спомня си последната истинска нестинарка баба Злата. . Хората започват да се събират. На импровизирана сцена започва концерт

Comments are closed