Децата на Майка Индия

Индия е страна, в която повечето местни обитатели живеят на ръба на оцеляването. Нагласите на повечето западняци са негативни заради всеизвестната мизерия и мръсотия. Въпреки това никой не може да отрече, че духовното богатство на Индия поддържа баланса между доброто и злото на цялата планета. Много са религиите, вярванията, култовете и учителите, които съществуват и днес на територията на великолепна Индия. Те като цветен прашец разпръскват идеите за мир, благоденствие и състрадание по цялата Земя.

През последните четири години имах възможостта да посетя ашрамите на най-известните и големи просветлени в духовната топография на Индия. Впечатляващи са делата им и посланието, отправено към човечеството. Уникален е духът на толерантност и приемане на различните религии в огромна част от населението на Индия. По най-причудлив начин заедно с потресаващите контрасти между красиво и грозно, възвишено и зловонно, индийците са вплели есенцията от мъдростта на светците си в ежедневния живот. Можеш да срещнеш възхитителни чисти хора, които са наивни и весели като деца. Те може и да нямат изобилието, с което разполагаме ние, но винаги са готови да споделят с теб малкото, което имат.

 

Мата Бхарат

Древната Индия или както местните я наричат „Мата Бхарат”(Майка Индия) се е запазила в южните щати на страната. След идването на арийците на север на юг се оттеглят дравидите – същинските инду племена, които са „кореняците” на тази част от Азия. Те не са така силно ислямизирани, както индусите на север и това е огромен плюс в запазването на античната им култура и нравите им.
Няма как да не ви направи впечатление, че в Южна Индия и особено в щатите Керала и Карнатака повечето мъже носят поли. Тази дреха се нарича „льонги” и представлява нещо като голям чаршаф, който се увива около кръста и се засуква отпред на корема по специален начин. Носят го всички и млади, и стари. Изключително подходяща дреха за климата на района – горещ, влажен, вариращ от 25 градуса до 40 през цялата година. Следващият културен шок идва от мъже на всякаква възраст, които свободно и непринудено са държат за ръка, прегръщат се свободно по улиците, кафенетата, моторите и къде ли още не. Това може да са симпатични дедовци, които се подкрепят за ръчичка, може да са намахани шоколадови младежи, прегърнати през рамо, може и да са ученици, седнали един в друг. В първия момент ти става странно, но постепенно осъзнаваш, че няма нищо сексуално в тези отношения. В Индия личното пространство е непознато понятие. Първо, защото е пренаселено и второ, защото там разделението на мъже и жени е много силно. В крайна сметка кого да прегръщаш и докосваш като те удари хормона! А освен това почти всеки индиец, когато види западняк иска да си общува с него, да се снима, после може да се напъне нещо да ти продаде, нещо да ти разкаже! Обикновено повечето комуникации замират след въпросите: Как се казваш? и Откъде си?, а понякога общуването преминава в езика на жестовете, възгласите и най-вече смехът.

 

Истинското щастие

Най-щастливите индийци са тези, които не са се докоснали до западния модел на живот и измъчване в непрекъснато искане – на материални придобивки, на изживявания, на силни усещания. Индийците от малките селца, от забравените от Бога региони, имат блясък в очите, хилят се непрекъснато, като се побутват като деца и дори някой да се опита да те излъже, имаш усещането, че Макс или Мориц са завъртяли някоя беля, на която си станал жертва.
Извън туристическите забележителности, в малките селца, все още може да се усети неподправената мъдрост и благородство на индийците. Вървях пеша към едно от най-забележителните места в щата Карнатака – Хампи и по пътя попаднах на група деца, които си играеха като скачаха в един канал. Водата ги носеше до място с по-нисък бряг, там те излизаха от водата и търчаха към мястото за скачане, за да се цамбурнат отново. До тях една баба пасеше кози и гледаше хлапетиите как се забавляват във водата.
В момента, в който ме фиксираха, „малките шоколадчовци” веднага ме наобиколиха и започнаха да повтарят „скулпен”, „скулпен” с протегната ръчичка. Мина известно време, докато се сетя, че искат хемикал. Не искаха нито пари, нито бисквити, тези същества, които сигурно имат по един чифт потник и гащи, а дори нямаха обувки, искаха хемикал. Ако знаех, че ще ми поискат това, щях да изкупя книжарница и да им подаря на всеки. Стъписах се пред това тяхно желание.
Тоталното ми объркване продължи, защото те ме харесаха и решиха, че трябва да се изкъпя с тях. Наобиколиха ме и ме забутаха към канала. Като разбрах, какво са замислили, взех да се опъвам и да им казвам, че не искам. Не си представях да се гмурна в калната и съмнително мръсна вода. Обаче на индийците, независимо на каква възраст са, е много трудно да се откаже, а на децата съвсем. Затова послушно си оставих чантата на брега и се цамбурнах с тях в жабурняка.
Те обезумяха от щастие, заливаха се от смях, хвърляха се да ме прегръщат, да ми се катерят, да ме гъделичкат и тази радост ми се стори по-истинска от радостта на европейско дете пред новата си играчка. Освен всичко останало, като поизсъхнахме на слънцето, бабата с козите се приближи към нас и извади от торбата си вестник, разтвори го и там имаше обикновен сварен бял ориз. Тя го раздели за всички дечурлиги, включително и на мен. Разбирате, че не прие отказа ми и трябваше да изям моята част. Благодарих им и продължих пътя си през бедни села, където хора живеят ден за ден в неумолима бедност, перат прането си като го търкат в пръстения праг на къщата си, същите тези хора, които ядат само ориз дни наред, тези мургави, измърляни, но чисти по душа индийци, ме накараха да осъзная, колко малко му трябва на човек да бъде щастлив. Освободиха ме веднъж завинаги от западния модел да искам непрекъснато и благодарение на тях сега зная какво е истинско щастие.

 

Танцуващото цвете в хаоса

Прекрасно е, че индийките не се отказват от националната им дреха сари, а си я носят за всякакви случаи – в ежедневието, на сватба, за голям празник. Сигурен съм, че няма такива багри никъде другаде по света. В първия момент съчетанието на отровно зелено, светло синьо, жълто и виолетово с позлата ти се струва прекалено. Но с времето този кич започва да ти изглежда прекрасен и ти липсва ужасно като пристигнеш в сиво, бежово, дънковата Европа.
В Индия мирно съжителстват всички познати религии на планетата. На един площад може да видиш джамия, готическа катедрала и храм посветен на Шива. Мюсюлманите ходят при индуистки духовни учители, шиваисти посещават ислямски суфии. Колкото и абсурдни, и налудничави да са някои от вярванията им, колкото и да живеят мизерно, те са много по духовни и благородни от нас. Ние сме механизирали нашия свят! Обсипваме се с джунджурии, презадоволяваме се и въпреки това сме дълбоко нещастни, защото сме прекъснали всякаква връзка с природните сили и животът ни е загубил свещеността си. В Индия всичко е свещено – дърветата, животните, водопадите и т.н.
Освен това медиите им са уникални. По телевизионните канали текат сериали, посветени на героите от митологията им, 24 часови канали предлагат хитове от Боливуд, а други показват някой от многобройните им духовни водачи – гуру да си припява нещо пред въодушевена публика или попаднах даже на концерт на стадион, където всички се бяха понесли в освободен танц.
Освен това във вестниците им наред с новините и трагедиите задължително има статия, свързана с вътрешния мир на душата, с медитация, с работа върху личностното израстване или направо си има колонка на местния гуру. В тази, на която попаднах, се говореше как ограничаваме съществуването си с мисли за минало и бъдеще. Затъваме в притеснение за извършени грешки и мечтаем за по-добър живот, като абсолютно забравяме да живеем в настоящето тук и сега. А само така ще си припомним истинския вкус на живота.
Всичко около теб в Индия предразполага да се замислиш за смисъла на живота, всичко те вдъхновява да откриеш празника в него… да откриеш танцуващото цвете в хаоса на света.