Преди да попадна в крайокеанския град Трухийо, нито един перуански град не ми беше харесал. След него се появиха и други готини градчета, но доста време имах чувството, че испанците само са ограбили златото на тази земя и са експлоатирали народа й, и не са допринесли с нищо за културата им. Градовете в Перу никак не са привлекателни, бих казал даже са отблъскващи и в тях не личи нищо перуанско. Неугледни квадратни сгради, типични за испански предградия или за предградия, в която и да е точка на планетата. Тъкмо започнах да се ядосвам на испанците, че така са прецакали местните, но Трухийо ми излекува раздразнението и ми стана любимия град в Перу.
Освен това наблизо се оказа готино курортно местенце Уанчако, всъщност древен град на риболовци, преки потомци на древното население, което е създало изумителна цивилизация в тази част на страната. Сега Уанчако е прекрасен курорт с неописуеми залези, широки плажове и величествени вълни за сърфинг.
Уанчако и Трухильо са разположени в зона с хилядолетно и сложно културно развитие на обществата Моче и Чиму. На 10-15 км около Трухийо има невероятни археологически находки. Чан Чан, най-големият американски град от кал в древността е разположен между Уанчако и Трухильо. Бил е столица на Империята на Чиму към края на XI век. От 1986 е избран за световно културно наследство на човечеството.
На изток от Трухильо се намира Храмовете на Слънцето и Луната, на място, където е бил центъра на властта на прекрасната цивилизация Моче, между I и IXв.пр.н.е.
За по-малко от час, на север се намира Комплексът Магьосника, една изумителна пирамида на мочите, в която се подслонява пищния гроб на Дамата от Као.
Сгради с цветовете на дъгата
И в средата на всички тези забележителни места се намира Трухийо. Разбира се, най-интересната му част е в централната част, но дори и по крайните квартали се забелязва усилието на перуанците градът им да бъде красив и уреден, а не просто както на всички останали места стълпотворение на жилищни сгради.
Градът е основан през 1534 година и е наречен Трухийо в чест на родното място на завоевателя на Перу испанския конквистадор Франсиско Писаро. Първите му заселници са били бедни испански благородници „идалго”, които са пристигнали по Новите земи да търсят приключения и богатства. Застроен е, както всички останали градове от онова време – перпендикулярни улици и квадратен „Амрейски“ площад. И до днес се усеща аристократичния дух на първите му жители и атмосферата е особена, силно испанска, но с латиноамерикански привкус. Това идва и от удивителните цветни сгради из централната част. Не съм виждал по-цветно място в пътешествията си. Всяка къща е в отделен ярък цвят и няма нито една сграда с подобна украса, тук са всички цветове на дъгата. Общото са много интересни огромни прозорци, обримчени с железни решетки.
Площадът на Армията е огромен, просторен и заобиколен от катедрали. Огромната центрълна катедрала в приятен слънчев оттенък придава абсолютно европейски вид на центъра. Пищна католическа грамада с всички традиционни мрамори, статуи и цветя, украсили олтарите.
Толерантност по перуански
Сега Трухильо е третият по големина град в страната, известен е като Града на Вечната Пролет, заради благоприятния климат през цялата година. Местните не пропускат да отбележат, че Мис Свят 2004 20-годишната Мария Хулия Мантиля Гарсия е родена в Трухийо. За мен това е странно, защото физически перуанките и перуанците не ми изглеждат много привлекателни. Повечето са ниски на ръст, набити, с широк гръден кош и къси крачета, с черти, сякаш издялани от камък, обветрени и мургави. Сигурен съм, че има изключения и човек никога не може да види всичко в едно място и това ми беше урок, никога да не обобщавам, да не критикувам нищо, а да изживявам момента и да му се отдавам изцяло. А в Трухийо наслаждението от живота се усеща на всяка крачка.
По целия исторически център окото се радва на многобройни бижута на колониалната и републиканска архитектура. Ние попаднахме преди Нова година и на площада имаше множество елхи, някои от тях толкова кичозни и нелепи, че ни разсмяха до сълзи. Невероятно усещане е да празнуваш Коледа и Нова година и да си по къс ръкав, а Дядо Коледа да се е разположил на зелена морава сред безброй пъстри цветя в градинка. Това беше приятен културен шок, който също беше залят от нас с бурен смях.
Леко и празнично се чувства човек в такова красиво градче. Разбираш колко е важно да бъде красиво наоколо. Любовни двойки се разхождат из площада и на мен лично ми се напълниха очите със сълзи, когато видях млад мъж на инвалидна количка да се закача с любимата си в същата ситуация като него. Той я галеше по гърба, гъделичкаше я, тя му се изплъзваше, той я настигаше. Никой не зяпаше, никой не ги сочеше с пръст. Е, може би аз ги зяпах, но в България не можеш да видиш хората с затруднения в придвижването толкова спокойно да се разхождат, изобщо не можеш да ги видиш, а камо ли толкова спокойно да си флиртуват, приети от всички. В страна като Перу, която не се слави като развита и просперираща, хората много по-човешки приемат различните. Те са щастливи в обществото, щъкат си из площада и бих пожелал на българите да вземат този пример и да станат по-толерантни към останалите, които не са като тях. Романтиката и любовта са за всеки, дори и за тези, които не могат да ходят или са със специални нужди.
На гости при идалго
Нямаше как да не заобичам този пъстър, жив и толерантен град и да не се омагьосам от романтичната му атмосфера. За вечеря попаднахме в страхотен ресторант в бивша къща на испански благородник, цялата украсена със стари гоблени, антикварни мебели, плакати от театрални спектакли отпреди век, портрети на семейството, живяло преди столетия в къщата. Почти всичко беше направено от дърво, допълнително бяха вкарали старинен интериор, с който да пресъздадат атмосферата в аристократичната къща. Почувствахме се като в машина на времето и си позволихме да се размечтаем, че сме на вечеря у испански благородник и само тълпа кичозно облечени хора ни върна към действителността.
Няколко семейства бяха повели дечицата си към голямата зала на ресторанта, където се бяха събрали момиченца и момченца максимум на 7 години, облечени като кукли, с прически, обувки, дори гримирани като малки принцове и принцеси. Оказа се, че са взели първо причастие и сега семействата им празнуват. Децата, въпреки че бяха облечени с лъскави рокли на пайети, тичаха и си играеха на гоненица и не забелязваха важността, която придаваха на повода родителите им. Бяха им извикали един клоун да ги забавлява и сюрреалистичната картина беше завършена. Имаше нещо особено във въздуха тази вечер, смяхме се на смесицата от колониални мебели, върху които се беше разположил клоун, около него тичаха натруфени като тортички момиченца, звучеше перуанска поп музика и сервитьори в униформи на модерен скандинавски ресторант щъкаха натам насам с поръчките.
След семпла вечеря със салата и панирани сиренца излязохме отново на площада, където се бяха събрали различни артисти и на единия ъгъл свиреха на китари и пееха перуански рок няколко музиканта, на другия младежи показваха брейк номера, на третия ъгъл един комедиант разсмиваше тълпата. По пейките се събираха млади хора на групички, любовни двойки се целуваха, деца викаха освободено и неудържимо в игрите си и глъчта от всички тези различни звуци се превръщаше в най-страхотния саундтрак на преживяването ни в Трухийо, в който вече бяхме абсолютно влюбени.