Хампи – Долината на петстотинте храма

Хампи изненадва дори и най-подготвения за чудесата на Индия пътешественик. Тук оставаш с отворена от изненада уста през всичките дни от престоя си. А когато потегляш обратно, имаш чувството, че не си видял всичко и ти се иска да се завърнеш отново и отново.

Само въображението може да поеме и осмисли едно от най-интересните места в Южна Индия. Толкова много има за гледане и обикаляне тук, че ти се завива свят. Древната легенда разказва, че Хампи е родното място на бог Хануман, а през 15 век това кътче е било столица на приказната империя Виджаянагар. Виджая значи победа, а нагар – място. Хампи е абсолютният победител в личната ми класация за забележителностите на Индия и пожелавам на всеки да изживее магичния реализъм, който лъха от всяко ъгълче там.

Далече, далече…

Ако за начало припалим машината на времето и се върнем назад към 15 век ще попаднем в света на Шехерезада и приказките, които е разказвала 1001 нощи.  През този период Хампи е столицата на една от най-големите и могъщи по онова време империи в света. Пред нас щеше на километри да се разгърне удивителният свят на световен център на търговия, култура, религии, духовен живот и обмен.

Най-бурен разцвет Виджаянагар достига по времето на цар Кришнадеварая, който бил особено мъдър и образован владетел, радетел на изкуствата и науките. Империята просъществувала с четири династии и 23 владетели. Столицата се е простирала на площ от 25 кв.км. В най-бедните години владетелят е имал 500 жени, в изобилните до 12 000. 

Това, което е останало днес от целия този блясък, са опустели дворци и храмове на една могъща империя, простирала се през Средните векове от Бенгалския залив чак до Шри Ланка. Ограбен и опустошен от мюсюлманските султани през 1546 г. Хампи е разположен по южния бряг на река Тунгабхадра. Тук из долината са пръснати над 500 храма и дворци. Хампи е град паметник, включен през 1986 г. от ЮНЕСКО в списъка на културното наследство на човечеството. Съчетанието на извънземен пейзаж, мащабен комплекс от храмове и храмови подкомплекси, свещената река и удивителните хора, които се събират тук правят мястото единствено по рода си за целия свят.

В момента Хампи е малко селце с население 1500 души, които живеят от просия и с каквото намерят. А на Шиваратри се събират хиляди богомолци на поклонение в храма Вирупакша, едно от най-светите места в цяла Индия, посветено на Шива. Дори и на всяко дете по света вече е известен Тадж Махал и съвършената му красота. За Хампи може и да не сте чували, но тази тайнственост е част от изживяването.

Тук ще попаднете в безвремието и причудливата игра на земните стихии с прословутата индийска духовност. С такъв размах и мащабност не може да се похвали и Тадж Махал, въпреки че повечето забележителности на Хампи са в руини, атмосферата е магична. Когато се появят очертанията на древната столица в маранята, портал на времето се отваря пред теб, след като преминеш през него, вратите му тежко се захлопват и попадаш в истинско безвремие, отпускаш се и се наслаждаваш на величието на човека и Бог.

Изобилие в мизерията

Природата е надарила това късче от Индия с достатъчно вода, за да се превърне в бълбукащ оазис на живота от незапомнени времена. Няколко километра преди свещения град съзираш нахвърляни небрежно огромни камъни и причудливи скалисти образувания. Имаш чувството, че огромни великани са си играли да подреждат отломъците на купчинки и хълмове. А от време на време в пристъпи на ярост, са ги мятали на всички страни.

Португалски пътешественик от 15 век пише в записките си, че такъв разкош и удивително съчетание на природа и архитектура не е виждал никъде по света. Според местната легенда самият бог маймуна Хануман запокитил огромните гранитни блокове в началото на долината. И до днес те си стоят и са първото нещо, от което ти спира дъха и зениците ти се уголемяват от изненада. Като оставим настрана митовете, разположението на Хампи се оказва наистина стратегическо. На юг градът е защитен от водите на свещената река, а останалите му три страни от непристъпни скалисти планини.

От туристическа гледна точка три са основните райони за разглеждане. Матанга Хил и околностите на съвременното градче, руините на двореца на императора на 5 км от къщите за гости от едната страна на реката и древните храмове на Хануман и Лакшми на другия бряг на реката.

Изгрев на Матанга Хил

Ако искате да се насладите на цялата красота на Хампи, най-добре е да се изкачите на възвишението Матанга Хил по време на изгрева, преди жегата да е станала разтопяваща. Гледката спира думите, мислите, тревогите и дава възможност да се види от високо устройството на древната столица. Тъкмо да се ориентирате. На изток се откроява величествената осанка на пирамидалната кула гопура, построена на входа на храма Вирупакша. Вляво е храмът на Кришна, построен през 1515 г. От птичи поглед дългата му колонада изглежда погълната от банановите плантации и захарната тръстика. На североизток се издига храмът Витхала, един от най-древните и богато украсени в цялата долина. Той е посветен на бога Вишну и е считан за истински шедьовър на индийската архитектура. Там ще откриете уникалните 56 гранитни музикални колони. Когато бъдат почукани, те започват да вибрират и произвеждат нотни тонове. Пазачът ни демонстрира как колоните свирят и ни разказа подробности за светилището на Гаруда, разположено в централната част на храма. Това е огромна гранитна канара, издялана под формата на колесница, теглена от два слона. Въпреки циклопските си размери колелата на колесницата, също от камък, могат лесно да бъдат завъртени около оста им – доказателство за невижданото майсторство на древните индийски скулптори.

Минавайки през дворцовата част се стига до Баните на кралиците – басейн с впечатляващи размери, който по времето на охолните и безгрижни дни пълнели с вода и благоухания. Преди столетия според записките на португалския пътешественик Фернау Наниш в двореца всичко тънело в злато и сребро. Разхождайки се из запустелите коридори, човек сякаш все още чува глъчта на държанките, които нощем излизали пред вратите си, за да спечелят благоразположението на краля. А самият той се разхождал с огромна воалиера, предпазваща го от комарите, цялата изтъкана от сребърни нишки, разбира се. Кралят я поставял върху главата на държанката, която трябвало да посети господаря в покоите му през нощта.

Истинското щастие

Най-щастливите индийци са тези, които не са докоснати от западния модел на живот и измъчване в непрекъснато искане – на материални придобивки, на изживявания, на силни усещания. Индийците от обикновените села имат блясък в очите, хилят се непрекъснато и се побутват като деца и дори някой да се опита да те излъже и да ти навреди, имаш усещането, че Макс или Мориц са завъртяли някоя беля, на която си станал жертва.
Извън туристическите забележителности, в малките селца, все още може да се усети неподправената мъдрост и благородство на индийците. Карах колело извън древния град към един язовир, да се охладя в жегата и по пътя попаднах на група деца, които си играеха, като скачаха в един канал. Водата ги носеше до място с по-нисък бряг, там те излизаха от водата и търчаха към мястото за скачане, за да се цамбурнат отново. До тях една баба пасеше кози и гледаше хлапетиите как се забавляват във водата.

В момента, в който ме фиксираха, „малките шоколадчовци” веднага ме наобиколиха и започнаха да повтарят „скулпен”, „скулпен” с протегната ръчичка. Мина известно време, докато се сетя, че искат химикалка. Не искаха нито пари, нито бисквити, тези същества, които сигурно имат по един чифт потник и гащи, а дори нямаха обувки, искаха химикалка. Ако знаех, че ще ми поискат това, щях да изкупя книжарница и да им подаря на всеки. Стъписах се пред това тяхно желание.

Тоталното ми объркване продължи, защото те ме харесаха и решиха, че трябва да се изкъпя с тях. Наобиколиха ме и ме забутаха към канала. Като разбрах, какво са замислили, взех да се опъвам и да им казвам, че не искам. Не си представях да се гмурна в калната и съмнително мръсна вода. Обаче на индийците, независимо на каква възраст са, е много трудно да се откаже, а на децата съвсем. Затова послушно си оставих чантата на брега и се цамбурнах с тях в жабурняка.

Те обезумяха от щастие, заливаха се от смях, хвърляха се да ме прегръщат, да ми се катерят, да ме гъделичкат и тази радост ми се стори по-истинска от радостта на европейско дете пред новата си играчка. Освен всичко останало, като поизсъхнахме на слънцето, бабата с козите се приближи към нас и извади от торбата си вестник, разтвори го и там имаше обикновен сварен бял ориз. Тя го раздели за всички дечурлиги, включително и на мен. Разбирате, че не прие отказа ми и трябваше да изям моята част. Благодарих им и продължих пътя си през бедни села, където хора живеят ден за ден в неумолима бедност, перат прането си като го търкат в пръстения праг на къщата си, същите тези хора, които ядат само ориз дни наред, тези мургави, измърляни, но чисти по душа индийци, ме накараха да осъзная, колко малко му трябва на човек да бъде щастлив. Освободиха ме веднъж завинаги от западния модел да искам непрекъснато и благодарение на тях сега зная какво е истинско щастие.

Танцуващото цвете в хаоса

Прекрасно е, че индийките не се отказват от националната им дреха сари, а си я носят за всякакви случаи – в ежедневието, на сватба, за голям празник. Сигурен съм, че няма такива багри никъде другаде по света. В първия момент съчетанието на отровно зелено, светло синьо, жълто и виолетово с позлата ти се струва прекалено. Но с времето този кич започва да ти изглежда прекрасен и ти липсва ужасно като пристигнеш в сиво, бежово, дънковата Европа.

От самото днешно градче Хампи в спомените ми изникват сцени с оживени улици, пълни храмове, фойерверки от цветове, звуци и народности, които създават нечуван житейски кипеж. Улиците са широки, древни булеварди, опасани по края с каменни навеси, където странниците от чужди земи могат да отдъхнат на сянка и да се освежат. Хората са силни, красиви, щедри, жадни за знания. Те черпят с пълни шепи от удоволствията и чудесата, които земята и духът са скрили за търсачите. Почтени са, смели са, обличат се изящно в меки тъкани и ярки багри, отразяващи спектъра на видимата светлина, а очите им – и на невидимата.

В Хампи повечето местни са индуисти. В тази част на Индия на голяма почит е бог Шива и един от най-забавните ритуали в големия храм е благословията, с която те дарява слоницата Парвати. Всяка сутрин в 8 я извеждат от храма до реката, къпят я ритуално, връщат я обратно и тя през целия ден благославя с хобота си индийци, европейци, азиатци и австралийци.  Колкото и абсурдни, и налудничави да са някои от вярванията им, колкото и да живеят мизерно, те са много по духовни и благородни от нас. Ние сме механизирали нашия свят! Обсипваме се с джунджурии, презадоволяваме се и въпреки това сме дълбоко нещастни, защото сме прекъснали всякаква връзка с природните сили и животът ни е загубил свещеността си. В Хампи всичко е свещено – дърветата, животните, реката, руините и т.н. Чужденците идват в Хампи не само защото едно от заведенията предлага „банг ласси” – наркотичен айрян, но и защото енергията на мястото е толкова зареждаща и вдъхновяваща, че дори само да си седиш до реката в едно от многобройните ресторантчета и да гледаш в една точка от изгрев до залез, усещането е все едно си в храм или си получил просветление. 

Въпреки че Хампи е музей под открито небе, тук липсва всякаква стерилност и предвзетост. Пълно е с младежи от запада като мен самия. Наблюдавам ги – облечени в прости, безцветни, но меки и удобни дрехи, без грим, спокойни, красиви. На тях им харесва липсата на европейска подреденост, тук те могат да освободят душата си както се случва на импровизирания концерт, на който станахме свидетели.

Видяхме група младежи в един ресторант – един свири на диджериду, друг – на барабанче, а симпатично момче с коса на раста напяваше екзотични ритми, любопитна смесица от реге, ембиънт, фюжън, дръм енд бейс.

След малко установявам, че музикантите всъщност импровизират, всичко се ражда в момента на сцената – и мелодията, и текстът, и аранжиментът. Младежът рецитира: „Всички идваме в Хампи, защото тук е свободата, тук е магията, тук е музиката. И ти си в Хампи, и аз съм в Хампи, всички сме в Хампи…”

След това този съвременен Орфей прикани в песента си хората от публиката. Излезе красиво момиче, взе микрофона и приемайки предизвикателството на музикантите, подхвана тона им и запя с най-кадифения глас вълшебна мелодия – smooth jazz или елфическа музика от Хампи, определенията губят значение.

Пред мен стояха двама души, които творят тук и сега, импровизират, правят го за удоволствие, не за пари, имидж или авторски права. Виждам чисто и просто непринудени проводници на творческия поток, който е навсякъде, не е ничий. Лицата им сияят.

Слабичко индийче с големи, блестящи очи хвърчи наоколо и се закача с хората, обслужва ги, носи им питиетата, храната, включва се в импровизациите на сцената и всички го обгръщат с обич и привързаност. Отива до микрофона и казва: „I love you”. Всички в ресторанта извикват: „We love you too.”

Присъствието на младежите от запада, които искат да открият, вкусят и преживеят Индия, обогатява духа й на уникалност. Те идват, за да станат нейни свидетели, да я направят част от себе си и така я съживяват, разбутват старите форми и летаргията на местните, вливат нова кръв в старите вени.

В синтеза между изтока и запада изглежда се ражда нещо трето, самобитно. Един от моите спътници смята, че Индия никога не може да бъде поробена напълно от западнизацията, защото хората в тази страна особено трудно се организират и въвеждат в ред за каквото и да било. Може ли малък човешки ум да организира цяла вселена? Много се надявам да е прав.

Трудно е да се предаде усещането и изобилието от гледки и изживявания, които предлага Хампи. То трябва да се види и всеки да изживее своя филм в него. Моят беше като съвременна приказка и продължавам да го живея всеки път, когато се връщам там и това е по-силно от мен. Ще стане по-силно и от вас сигурен съм.