Категория: пътеписи

Попаднах “случайно” в Шарджа на път от Индия за България. Имах 16 часов престой, преди полета за Истанбул, а летището ми се стори безинтересно и разпитах наоколо, дали е възможно да се излезе за разходка. Оказа се, че срещу 56 американски долара издават транзитна виза и можеш да побродиш по арабска земя. Изненадата ми от Шарджа беше огромна и след 10 часа разходка осъзнах, че трябва да се върна, за да опозная по задълбочено тази пустинна земя и да се насладя на безбройните забавления, които предлага.

Шосетата, които отвеждат от летището до центъра на града са огледални като американските магистрали и прави като страните на четириъгълник. Единствените завои са на кръстовищата, на които чакат коли, от които имаш чувството, че не си в пустинята, а на автомобилното изложение в Женева.

При Синбад Мореплавателя

Автобусът ме стовари в центъра и се озовах всред високи, гигантски сгради от стъкло и бетон. Първоначално си помислих, че Шарджа е умалено копие на Дубай с модерната грандоманска архитектура, но когато стигнах малката историческа част, разбрах, че съм попаднал в съвсем друг филм. Шарджа надминава Дубай с това, че е много по-уютно, по-човешко и по-арабско „царство”, все пак, нали сме в Обединените арабски емирства! Плюс това определено е културната столица на емирствата и из града са пръснати величествени джамии, огромни тревни площи и паркове, които водят към брега на морето.

В миниатюрната историческа част са реставрирали закрито пазарище с тесни улички, в което можеш да усетиш духа на приказките за Синбад Мореплавателя. Няма натруфени и гигантски молове, а зеленчуковия и рибния пазар приличат на декор от спектакъла „Рогът на изобилието” и са рай за туриста. Освен всичко останало хотелите са по-евтини от съседен Дубай, който се намира на 20 минути с автобус и е идеално човек да се настани в Шарджа и да си прави лъчове наоколо, защото можеш да си уплътниш десет дни без усилие.

Голям плюс за Шарджа е Международното биенале за съвременно изкуство, което се организира на всеки две години и привлича все повече артисти от целия свят. Тазгодишното издание е посветено на връзката между изкуството и социалните промени на планетата. Шарджа освен всичко останало предлага и щури изживявания в най-големия аквапарк в Близкия Изток.

Нинджи, мерцедеси и обслужващ персонал

Единствено Шарджа – третото по големина емирство – има излаз и на Арабско море, и на Персийския залив, което я прави още по-привлекателно място. Столицата му е построена около прекрасната лагуна Кинг Халид, която може да се види от разходката с типичната арабска лодка Доху. Тук се намира и един от дворците на краля на Саудитска Арабия.

Докато Дубай е студен и гигантски и на мен ми прилича на земна космична станция на Юпитер след 2000 години, то Шарджа е запазила традиционния си привкус и се чувстваш на арабска територия, а не в Детройт или Манхатън.

В магазините, в ресторантите, по пазарите, навсякъде работят индийци или филипинци и много рядко може да се види някой от местното население зает с тежък труд. Арабите в снежнобелите си роби и жените им в черните си чадори само се возят на свръх-луксозните си коли и пазаруват фереджета от магазини с ранга на Версаче и Ив Сен Лоран.

Загледах от любопитство една от арабките, която чакаше мъжа си до сребристия им огроооооомен мерцедес. Беше облечена изключително елегантно, въпреки че приличаше на нинджа с забуленото си лице. Изнахалствах с поглед и направо ахнах като видях татуираните й вежди, тънки като конец, обилния грим и брокат, който се показваше изпод маската. По гърба на катранено черното й облекло сияеше разкошна пеперуда от кристали „Сваровски” . Личеше си колко е красива и грациозна, дори и забулена, и колко се е постарала да изглежда добре. За съжаление можеше да й се любува само съпругът й, което веднага засегна чувството ми за справедливост и за пореден път се зачудих, защо тези хора се отнасят така грубо към единственото красиво нещо, което имат сред тези пясъци – жените. За какво им е да си ги крият по луксозните апартаменти или ако ги извеждат, да са овъртяни в черни одежди, скрити от света. От чисто туристическа гледна точка тези гледки са екзотични и те карат да се пренасяш в един друг свят и насищат изживяването ти, но от човешка гледна точка ми е трудно да приема това ограничено мислене и цялото ми същество протестира.

Неограничени възможности

През 1972 г. започва истинският възход на Шарджа. Дотогава „царството” е било най-бедното от емирствата. Шейх Султан Бин Мохаммед Аль-Казими – учен-историк, доктор на философските науки застава начело на властта и под негово ръководство за 20 години Шарджа достига небивал разцвет.

Сигурно се досещате, че този възход се случва благодарение на откриването на петролно находище, което значително повлияло на благосъстоянието на емирството. През 1981 г., когато ресурсите на кладенеца Мубарак започнали да се изтощават, откриват газ на сушата и това обезпечило увеличението на доходите за икономическия им разцвет.

Шарджа е едно от първите емирства, които се отварят за туризъм. Спокойните градчета-селца Корфаккан и Калба – най-главната забележителност на пустинното царство, ще ви избавят тотално от шума и глъчта на градския живот. В тези места ще се върнете векове назад към традиционния живот на арабите описан в приказките „Хиляда и една нощ”. Ал-Айн е приказен оазис с градина, в самото сърце на знойната пустиня, където се намира и огромен зоопарк, пазар за камили и световно известни минерални източници.

Съвременна Шарджа е удивително съчетание на старо и ново. Тук са шедьоврите на арабската архитектура и са част от културното наследство на полуострова и в същото време е център на крикета. В крикет-светът това място е известно със срещите на One Day Internationals (турнир, който определя рейтинга на играчите).

Но тук трябва да подчертаем, че това е най-строгият и нравствен „щат” на ОАЕ. Това е „безалкохолно емирство”, където дори в хотелите няма да намерите бира или вино. Не е позволено да се пече човек без горнище дори на територията на частен плаж, а да се къпеш в морето е позволено само на определените за това места – плажовете на хотелите. Разходка по брега на Индийския океан с гледка към планинските хребети Хаджар и Дибба или сафари в пустинята, където ще се насладите на пясъчните дюни в светлината на залязващото слънце са достатъчно силни изживяване, за да приеме човек строгите изисквания на исляма.

Заслужава си да пътува човек до Шарджа дори и само да види уникалния природен резерват „Wildlife Center“, където могат да се наблюдават множество видове животни от Арабския полуостров, повечето от тях застрашени от изчезване, и най-вече Арабския леопард – едно от най-красивите животни, които съм виждал в пътуванията си.

Шарджа е нова и непозната дестинация за България и има малко информация за възможностите за почивка там, а е прекрасна възможност за екзотична ваканция и то на съвсем прилични цени, включително и на полета от Истанбул.

Ако съм ви заинтригувал и имате въпроси пишете на roxolan@gmail.com и ще се опитам да задоволя любопитството ви. Безгранични са възможностите на този миниатюрен арабски „щат”, вдъхновяващо е да опитате вкуса на този екзотичен свят, което ще събуди желанието ви още повече да навлезете в него, а съвсем наблизо са Оман и Йемен, които са скритото съкровище на Близкия Изток.

В Оман са скрити коралови рифове, където може да плувате с гигантски костенурки, необикновени планини с каньони и езера с прясна вода, уникален свят на цветни сталактити, водопади и натурално джакузи, а и да не забравите да пробвате Мароканските бани – салоните за красота, където предлагат подмладяващи процедури със суха и влажна пара, релаксиращи маски и рисунки с къна по желание.

Не познавам друга страна с толкова изправен и силен гръбнак – Балкана, с така красива глава – магнетичната Рила. Няма друга земя, чиито нозе да мие Черно море, а в пазвите и планините да съхраняват вселенски тайни. България като танцьорка в екстаз е разперила ръце и над две плодородни равнини – Добруджа и Тракия.

По цялата ни земя има много места, където силата на енергията е на съзидаващо ниво. Различните духовни общности създават собствена мистична топография, откриват мрежи от енергийни извори, чрез които се лекуват от влиянието на стреса и отварят сетивата си за красивото.

Ако вие искате да изживеете истинско “изстрелване в орбитата на духовното”, няма да ви се налага да пътувате до Тибет, поне за сега. Идете през август на Седемте рилски езера. Там всяка година са съборните дни на Бялото братство. Братя и сестри от четирите краища на света се срещат край Рибното езеро. Живеят там цял месец. Опъват палатки, построяват кухня, за да посрещнат новата година и да отдадат почит на Учителя. Наричат мястото Молитвения хълм и там се посвещават на молитви и ритуали за колкото дни имат нужда, за да се обновят и да балансират енергиите на Земята.

Изворът на Учителя е уникално място. Водата му е лечебна и помага да се сбъдват желания. На няколко крачки от чучурчето е нарисуван астрологическият знак на слънцето. Когато застанеш в кръга и се отпуснеш, усещаш как нещо се носи към теб, облива те и ако не си сърдит на света, можеш за миг да забравиш за всичко и да изживееш чудото на съществуването си в мига, извън миналото и притесненията за бъдещето.

По залез слънце идва време за вечерна молитва. Всички се изкачват нагоре по хълма. Застават пред надпис “Бог е Любов”, направен с камъни на земята. Изричат се формули и молитви. Звучат цигулки, ангелски хоровод слави Величието на разумната природа. Атмосферата е изключителна, нереална. ИЗпаднал в безвремие всеки сам осъзнава мрака в себе си. И, ако му стигнат вярата и оптимизмът, поема по дългия път към духовното израстване, което рано или късно ще се случи на всеки един от нас.

Преди зазоряване бавно се изкачвам до най-високата точка на Молитвения хълм. Приветствам мълчанието на планината. Слънцето бавно и величествено изплува от облаците на хоризонта. Заедно с него изгрява и светлината в мен. Усещам как хаоса в душата ми изчезва с последните ивици нощ на небето и в мен се настанява неописуемо спокойствие. Чувствам се като частица от цялото. Осъзнавам мястото си и се подреждам в строя. Благодаря!

Настана ден! Пази свободата на душата си. Пази чистотата на сърцето си. Пази светлината на ума си. Пази силата на духа си.

На път за кухнята минавам покрай този надпис. Традиционната чаша гореща вода за прочистване ме чака. Вървя между камънаците и до ушите ми съвсем ясно достигат откъси от съзнателни разговори. Отляво обсъждат как всяка наша мисъл, всяко наше движение, всяка наша постъпка дават отражение на общото състояние на света. По-надолу свежа госпожа с шармантна капела изяснява произхода и същността на Вселената, а около изворчето се споделят рецепти за лекуване чрез песни и музика.

Скоро пред погледа ми се ширва Кръгът на Паневритмията. Хванати за ръце и облечени в бяло, стотици жени и мъже извършват ритуални движения, под съпровода на цигулки, китари и малък хор. Танцът на пръв поглед напомня физзарядка, но постепенно концентрацията нараства, песните престават да звучат наивно и в един момент усещаш как видимият свят губи познатите си очертания и сякаш разцъфтява в ново, удивително и ярко лице. Паневритмията трябва да се види, опита и почувства. Няма никакъв смисъл да се говори за нея. Тя просто действа.

През останалото време можеш да обикаляш неземно красивите езера, да обиколиш езерото Близнак за здраве, да стигнеш до салоните, където да участваш в специален ритуал до пентаграм от бели камъни, а иначе през цялото време на събора текат лекции относно различни духовни учения и всеки ден се дава невероятно богата информация за любопитните.

Затова, приятелю, стягай багажа догодина и ела в Рила. Все повече хора се интересуват от духовни практики и израстване. Като правило се обръщаме към изтока и се занимаваме с йога, тай чи и т.н. Съвсем близо до нас е учението на Беинса Дуно, но малко знаем за него, отблъснати от странното Бяло братство. Все още не се е появил човек, който да адаптира това колосално културно наследство, което ни е оставил Петър Дънов. Обаче имам усещането, че скоро това ще стане, а и след изживяването ми на Рила, осъзнавам, че напълно си заслужава човек да се заеме с това.

Колкото по-дълбоко копаят религиозните мъдреци по своите места, толкова повече се доближават един към друг, към ядрото. Докато накрая не осъзнаят, че са поели по различни пътища от нощта в душите си, за да достигнат до една и съща цел – светлината на вечния ден. Затова не е лошо да вървиш с тях от време на време…пък току-виж си намерил и своя си Тибет.

А от мен…засега довиждане!

Перу днес е най-вече известно с Мачу Пикчу, линиите Наска, езерото Титикака и е едно от най-посещаваните места на Земята. Изброените места на силата се намират в южната част на страната, но Перу разполага с огромна територия и крие невероятни места и тайни в по-трудно достъпните си места. Между Амазонската равнина на север и Тихия океан на запад, защитени на юг от заснежените върхове на Белите Кордилиери са се ширнали Амазонските Анди – планинска верига, покрита от гъсти тропически гори. Най-високите й части стигат до 3500 м.

В „хълмистите джунгли“ – селвата, живеят „Воините на облаците“.

Тази област на Перу не е лесна за достигане и не е толкова посещавана от туристи. Нямаш никакъв шанс да се сблъскаш с тълпи корейци, например. Няма билбордове по пътищата, погледът ти не засича в простора електрически далекопроводи, ефирът е чист и звънък. В повечето случаи има кални пътища до забележителностите, без указателни табели и информация. След като се отпуснеш в атмосферата на тези зелени дълбини, разходиш се в пищната природа и  разбираш, че това парче земя е пазено досега. Не случайно едва през последните 20 години тук идват външни хора. Едва напоследък, то започва да ни се разкрива. Сега вече сме готови за информацията, която съдържа.  А тя носи нови хоризонти за развитието на човека.

Чачапояс по здрач

Пристигнахме в град Чачапояс по здрач. Пътувахме през мистериозни хълмисти джунгли, обвити в облаци, през пищни зелени картини, планински езера и причудливи скали. Идвахме от градчето Тарапото – от Амазонската равнина в посока към океана.

Когато се стоварихме в центъра на града, улиците бяха пълни с народ и площадът бълбукаше като типична южноамериканска бъркотийка. Умората ни повали веднага по леглата в хотела и реално видяхме къде сме пристигнали на сутринта. Посрещна ни центърът на безлично перуанско градче. Квадратен площад Плаца ди Армас, малки тераски на избелените сгради, нищо особено на пръв поглед. Повечето перуански градчета не блестят с кой знае какви архитектурни забележителности, но при всички случаи енергията и атмосферата са толкова различни от всичко, което съм виждал по света, че се радвам на притихналото градче. Една приятелка, като разглеждаше снимките, ми каза, че прилича на Колумбия и ако погледнем на картата ще видим, че не сме далече от Колумбия.

По тези земи живеят чачапойците. Областта им е често наричана „Културната област на Амазонските Анди“. И има защо. В този район се намират удивителната крепост Куелап, загадъчните съркофази Карахиа и тук е открито най-голямото количество „книги“ от традиционното възелно писмо на инките. Центърът на чачапойската култура е бил басейнът на река Утчубамба. Това е била свещената река, чиито води не са докосвали, а само са я обожавали и възпявали. За земеделие и практически нужди са ползвали река Мариньон. Поради големият размер на река Мариньон и обкръжаващия я планински терен, регионът е бил сравнително изолиран от брега и други части на Перу. Така остава и до днес.

Хроникьорът Педро Сиеза Де Лео?н дава някои интересни сведения за чачапойците през 16 век:

„Те са най-белите и най-хубавите от всички хора, които видях в Индиите, и техните жени бяха толкова хубави че заради тяхната нежност, много от тях заслужават да бъдат жени на инките и също да бъдат заведени на Слънчевия храм“. Името чачапояс „сача пуя“ на езика кечуа, на който са говорили инките, , означава „хората от облаците“. Тайните на Чачапойците са много. Като се огледаш в града не са останали много представители от тях и това определено доказва теорията за извънземния им произход. Нали ги описват като бели красиви хора, които са се появили и после също така мистериозно са изчезнали. Оставили са следи в ДНК на местните обикновени индианци, но от красиви бели хора няма и следа.

Чачапояс са били като благородници, фини и изящни и много се различавали от типичното местно население на набити и грозновати индианци. Сега те се разхождаха по улиците на неугледното селище. Самото градче не е толкова важно. То е просто място за нощувка и отправна точка за няколко езотерични забележителности.

Крепостта на безсмъртието

На 70 км от градчето Чачапояс тази загадъчна цивилизация е построила крепостта Куелап. Изследователките на В. Попова и Л. Андрианова заявяват през 2011 г., че Куелап е един от древните комплекси създадени от извънземна цивилизация. Той може да не е древен, тъй като  радио-въглеродния анализ показва, че строежът му е започнат през 6-ти век след Христа, но в него са събрани важни послания, подобни на тези от житните кръгове, но от камък.

Това място носи специална енергия. Тя е необходима за старта на пълна промяна в качеството на съществуване на човечеството. Дошъл е момент е да преминем в по-високо ниво на съзнание като кристалически същества с помощта на обединението на съзнанието ни. Комплексът представлява последния момент на цивилизацията на Земята преди Прехода.

Цивилизацията Чачапояс се е материализирала за известно време тук и е оставила кодове в пространството. Активирало е кодовете с каменни символически конструкции, след което се е преместила в измеренията, за да помага на други развити същества. Кодовете са свързани с предстоящите промени, които вече се случват на Земята. Човек, който медитира върху конструкцията или посети мястото и възприеме енергиите лично, задейства спящи кодове в ДНК-то си и има възможност да премине на по-висока честота на вибриране.

Кои са „воините на облаците“

Мястото е магнетично и притихнало сега. До него се пътува с джипове по криволичещ път над дълбоки урви и пропасти с гледки към река Мариньон и могъщите гърди на планината. Стига се по ръба до обширен паркинг и от него вече гледката ти подкосява краката. Навсякъде е обрасло в тропически пищни растения и едва се виждат следи от човешка ръка. На различни разстояния пред теб са истински картини на планински хребети с разчертани геометрични форми по тях.

Тръгва се от паркинга по пътечка и по вдълбани стълби се приближаваш към руините. Отдалече се вижда, че е грандиозна крепост – половин километър дълга и сто метра широка с входове от всички географски посоки. Порталите приличат на вагини и някои антрополози смятат, че Куелап е конструкция за генериране на космическа енергия.

Извън езотеричните предположения комплексът със своите огромни размери и сложното техническо изпълнение може да се сравни само с Мачу Пикчу. Установено е, че за създаването му са били използвани три пъти повече строителни материали отколкото за Великата Хеопсова пирамида в Египет.

Чачапойците са били великолепни инженери. Доказателство за това е, че в този регион, където вали непрекъснато, те създават перфектна система за отводняване и тя им е помагала да поддържат помещенията си сухи. В крепостта е имало повече от 400 постройки и свещеното пространство е било обкръжено с мощна стена с височина 20 м. Сега е останало малко, но достатъчно. Онемяването е пълно. Къщите са каменни и имат кръгла форма. Покривите са конуси от листа.

Ние първо се изкачихме в Горната част на цитаделата и там като магнит те привличат останки от кула, която е била астрономическа обсерватория. Тя е разположена на височина 3000 метра на стратегическо място, от което се открива невероятна панорама. Няма думи да се опише чувството, което събужда простора и природата, въпреки че леко ръми и облаците са на една ръка разстояние. Преминаваш през различните части на крепостта и малки релефи по стените разбуждат въображението ти. Със сигурност са имали определена цел да построят Куелап на това място и неговата форма на стъпало или парче черен турмалин само събужда повече въпроси, отколкото да дава отговори.

Теориите са безброй. Постройка като Куелап по-скоро се среща при викингите, които трудно биха могли да стигнат до тук. Учените предполагат, а Джеймс Редфийлд в книгите си от поредицата „Селестинското пророчество“ се докосва до истината, че в различни етапи от развитието ни, загрижени за нас същества от по-високо измерение чрез каменни строежи, свалят на физическо ниво нови посоки, които да дадат тласък в развитието ни. Такива са и маите, и цивилизацията Чавин в Белите Кордилиери, и много други.

Поклон пред природата

Ако всичко това не ви се струва интересно и не обичате да се „кланяте“ на камъни, пак си заслужава да посетите тази част на Перу. Наблизо до Чачапояс се намира един от петте най-високи водопада в света с интересното име Гокта.

На север от самото градче попадаш в райска природа. Чисти водоскоци с малки басейнчета преливат едно в друго с тюркоазена вода. Около теб цъфтят орхидеи на фона на сочно зелена растителност. Качваш се нагоре в планината и стигаш до Гокта. Водопадът е висок 771 м. и е открит едва през 2006 г. Местните жители се бояли от проклятието на сирена, която живеела там, ако разкрият водопада и не споменавали за него. Седем години след откриването си водопадът става все по-известен и посещаван.

Независимо дали си изкушен от езотерични тайни или природни чудеса Северно Перу е задължително в списъка на всеки авантюрист пътешественик.

Никога не съм бил на карнавала в Рио де Женейро. Всъщност не бях ходил на какъвто и да било карнавал. Мечтал съм да отида във Венеция или в Корфу и да се слея с тълпата. Наскоро четох за уличните празненства по френския Лазурен бряг, за фестивалите в Гоа, Индия. Много често си представяме мечтите си твърде далече, почти неосъществими, а в крайна сметка се оказва, че са толкова близо до нас, че рискуваме да не ги забележим. 

Мечтата ми да изживея карнавал се осъществи и то по много български и в същото време уникален начин. Само бях чувал за Широколъшките песяци и кукерския фестивал в Перник и реших да не ги пропусна този път. Изненадата ми беше смайваща. Тръгнах без всякакви очаквания и удоволствието надмина мечтата ми.

От незапомнени времена в българските села навръх нова година по стар стил – 13-14 януари –  в центъра на селото сутрин се стичат членовете на кукерската дружина. Костюмите се приготвят през цялата година и обикновено са от животински кожи, царевична шума, украсени с чамове с различни размери, закачени по кръста, гърдите и гърба, а маските са изработени от пера на птици, овча вълна, козяци във формата на конуси и цилиндри, преплетени с помпони от цветни конци и животински зъби. Всеки регион на България има различен костюм, но същността на ритуала е еднаква навсякъде. 

Предводител на дружината е така наречения „болюбашия”, който е облечен с парадна военна униформа, напомняща опълченците, с калпак на главата, украсен с пищно перо от птица. След като се събере групата кукери-сурвакари, те тръгват от къща на къща из селото. Всеки домакин ги посреща с ракийка, винце и мезе. Кукерите изпълняват обредния си танц, като носят със себе си пожелание за берекет, здраве и плодородие. Телата им се движат тежко в древен ритмичен унес и бурните им викове, звъна на чамовете, уникалното плашещо излъчване прогонват злите духове от всеки дом, от всяко кътче на селото.

Традиционно в някоя от къщите е скрита „булката”. Всички роли в ритуала се изпълняват от мъже, „булката” също е младо момче, за което младоженецът се преборва, за да я „вземе”. После на площада другият важен персонаж в игрите – свещеникът венчава младоженците. Символиката на тази сватба някои изследователи тълкуват като съюз на мъжкото и женското начало за просперитет и плодородие през годината.

След като кукерите са прогонили злото в центъра на селото се заизвива кръшно хоро и веселията продължават цял ден до късно през нощта. В дружината се включват и малки деца, понякога на една-две години, за да има приемственост и този уникален обичай да остане жив за следващите поколения.

„Болюбашията” на село Дивотино разказва, че да бъдеш кукер трябва да имаш голямо въображение. Първо, то помага да изработиш уникален костюм, а по време на ритуала фантазията помага осезателно да видиш как злото си отива и селото се освобождава от тъмните сили. Истинският кукер като шаман изпада в транс и променя състоянието на съзнанието си. Танцът му е мистичен, усещането незабравимо. Уникалният обичай се е запазил непроменен в много села из България. Също така по различно време се организират кукерски фестивали на различни места из страната.

От сутринта улиците бяха пълни с народ. Групички кукери, които се приготвяха за изпълненията си, сънливи граждани с особен блясък в погледа на очакване какво ще се случи.

Кукерите от предишния ден сякаш бяха прогонили лошото и студено време. Слънцето галеше с пролетни лъчи любопитните лица на публиката и шарените лица на участниците. Целият въздух трепереше с една особена вибрация, усещаше се заряд от положителна енергия. В първия уикенд на март симпатичното село Широка Лъка в Родопите става истинска арена на кукерските игри…..

Още от 1966 година в Перник се организира първият фестивал на маскарадните игри „Сурва”. Създателите на фестивала могат да се похвалят, че съживяват кукерската традиция през 60-те, участието в такъв голям карнавал е стимул всяка година групите да стават все повече и повече.

От 1995 година Перник е член на Федерацията на европейските карнавални градове. Традиционно във фестивала участват около  5 000 човека в над 90 маскарадни групи от всички етнографски райони на България и гости от Европа, Азия и Африка. Зрителите от Перник и цялата страна, гостите от чужбина, идват, за да споделят въздействието от играта, да видят и пипнат маските, да се  почувстват обновени, да си пожелаят здраве и късмет.

Към 12 часа на обед атмосферата се нагорещява не само от силното почти пролетно слънце, но и от многобройните развеселени групи кукери и зрители. По главната пешеходна улица на Перник преминават едни след други все по-причудливи същества. Трудно е да се опише как се е разиграла фантазията на българина, за да създаде тези изключителни творения на народния дух. Всяко селище се представя с програмата си пред импровизирана сцена, където жури и публика оценяват изпълненията им.

В този момент се оглеждам и наоколо виждам само усмихнати лица. Сякаш наистина страховитите чудовища са прогонили всички лоши мисли. Усещам едно приятелско чувство у всички. Няма ги лисичите злобни ежедневни погледи, няма ги свъсените вежди. На всяко лице е разцъфнала усмивка. Тежестта на проблемите за оцеляването в абсурдната ни страна са отстъпили мястото си на лекотата на празника.

Развеселени старци поднасят на публиката съдинка пълна с вино и украсена с чемшир и цветни ленти. Приканват те „да целунеш” котлето, в началото не разбирам какво имат предвид. После се вглеждам в развеселените им погледи, събрали мъдростта на годините и живота сред природата. Схващам за какво иде реч! Хващам магическото котле и без да се замисля го целувам, изливайки огромно количество младо вино в гърлото си.

Наоколо звънът на чамовете създава един неповторим ритъм. Той те блъска в слънчевия сплит и сякаш отпушва поток на веселие в душата ти. Вселенският ритъм на музиката става част от кръвообръщението ти. Неусетно спираш да мислиш, умът ти слиза в краката и ако си достатъчно освободен, започваш да подскачаш и ти. Около теб се смесват танцьори и зрители, общото настроение е великолепно, балканските ритми не могат да те оставят равнодушен. Тъй като всички ексцесии са позволени и около теб се разхождат баби Яги, травестити, чудовища, омазани в безобразни багри лица, просяци, дрипави цигани. Никой не гледа осъдително, никой не обижда мустакатия чичко с яркото розово червило, шарената кърпа и къса пола. Навсякъде тече страхотен купон! Усмивката става заразителна и освобождаваща. Всички задръжки падат, тълпата напълно е забравила за делника, изцяло е във властта на този необикновен карнавал.

Карнавалът е време на осмиване на всичко и всеки, време на скрити зад маски лица и преоблечени тела, време не на маски, които скриват истинската ни същност в ежедневните отношения, а маски, които ни позволяват да бъдем такива каквито сме. Никой няма да ни познае и поне веднъж можем да се разтоварим, като забравим всички ограничения и се оставим на ритъма да ни води.

И аз бях там, и аз се веселих и много съжалявам, че ще трябва да чакам цели 2 години, за да усетя отново това единение във веселието. Хареса ми тази свобода на духа, която долита от древни времена. Точно тя ще ни научи да бъдем по-истински и да осъзнаваме, че животът ни не е даден да робуваме на захаросаните измислени принципи на обществото. Тук и сега сме се родили да открием себе си, да осъзнаем какво изпълва живота ни със светлина, какво ни кара да се чувстваме спокойно и приятно и всичко да става с лекота. Така добре ще ни бъде поне веднъж в годината да се маскираме и да прогоним злото, вместо да се натоварваме с маската на успелия богаташ, високомерния политик или която и там роля да сме си избрали.

В село Орехово времето тече по различен начин. По-скоро се стеле и накрая се размива в пространството. Няма и следа от изкрейзилия градски ритъм и тълпите хора и автомобили, щъкащи натам насам.

Селцето се намира в сърцето на Родопите. Преди да стигнете до него, има няколко задължителни точки за посещение. Първата е веднага след Асеновград по пътя за Бачково – Асенова крепост. Втората е Бачковският манастир. Като видите за какво става въпрос там, продължавате по пътя за Смолян. Минавате балнеокурорта Нареченски бани и стигате селището Хвойна. Преди бензиностанцията в самото начало на Хвойна има табела към Орехово. Там следва завой надясно и само след няколко-стотин метра всичко зловещо в главата ви си заминава като дим от цигара.

Наоколо остават хълмовете на магичната Родопа, любопитството и очакването за пълен релакс. Пътят се вие покрай живописен каньон на малката река Орешица.

Оттук нататък гората става все по-красива и по-красива. Лекичко, но сигурно човек се издига нагоре, над всичко. И тъкмо прави отчаяни опити да се сети за някоя родопска песен, щото с тоя пейзаж просто ти идва да запееш, и ей го на Орехово се появява пред очите.

Село като село. Построено е по двата бряга на планинската река и къщите са се наредили една над друга като керемиди на покрив.

Най-слънчевото село в Родопите е в центъра на събитията, защото разположението му е повече от добро. Изневиделица се изсипват куп предложения как да си изкараш уикенда. В един момент става ясно, че трябва да останеш повече дни, за да увършееш всичко. А най-добре е да си оставиш нещо и за следващия път, защото веднъж попаднал там, се връщаш задължително. Има много семейни хотелчета, където се чувстваш на гости. В „Рай” Бай Любо посреща гостите с носия и гайда. Жена му Стефка, която е председател на Туристическия информационен център върти родопските традиционни  пататници и клинове така, сякаш само това прави по цял ден. Черпи и с едно питие, нейна запазена марка – “тути-фрути”. При нея неизбежно преяждаш, защото всичко е истинско, отгледано в земята родопска, приготвено с желание, поднесено с усмивка и родопска песен. Бай Любо вечерта на чаша ракия разказва с планинска любов за околностите.

Най-близо до селото е Човешката пещера. Тя е отправна точка за няколко маршрута. Първо към прочутия връх Персенк 2074 м надморска височина, към хижа “Персенк” и  римски път, построен върху стар тракийски, запазил своята каменна настилка непокътната и до днес.

Чудните мостове, кой не ги знае, кой не е чувал за тях. Природният феномен вероятно се е образувал при яко земетресение, причинило срутване на някогашна пещера. Реката е отнесла по-дребните скални отломки. С течение на времето са се оформили в мраморните скали два редки по своята красота естествени мраморни моста.
Селата Ситово и Лилково са изолирани в планината и са запазили вида си отпреди столетия. Там попадаш в друг филм. Като се върнеш от този преход, се чудиш реално ли е било всичко или просто се е отворила дупка в пространството и си попаднал на следа от отдавна забравеното спокойствие на човешката душа.

Освен всичко останало, който иска може да пасе кози, да дои мляко, да пее родопски песни в съпровод на бай Любо с гайдата. Абе, каквото ти душа сака!

На 25 км от селото в посока Смолян се намира град Чепеларе. На 15 км югоизточно от града, на връх Мечи чал се намира Роженската обсерватория, отворена за посещения. До там няма редовен транспорт, но от Чепеларе до обсерваторията може да се изкачите за около 2ч30мин. 

На 1.5 км южно от града, в близост до пътя за Смолян и Пампорово се намира първоначлната спирка на дву-седалков лифт. Той е с дължина 2471 м, а транспортният му капацитет е 600 души на час. Пред лифта има пункт за отдаване на ски и сноуборд екипировка под наем. С лифта за 17 мин. се стига до връх Чала (1873м.), отправна точка за Ски пистите. От там започват двете ски-писти на град Чепеларе– “Мечи чал 1”, с дължина 3200 м. и широчина 50 метра и Мечи чал 2” с дължина 5200 м. и широчина 25 метра. Втората е и най – дългата писта в България. Тези трасета са между най-добрите алпийски ски-писти в Европа. Тези, които са с автомобил могат да отидат и до всеизвестния зимен курорт Пампорово, който се намира на 12 км и пътя до там е винаги добре поддържан. Връхната точка на Мечи чал е с 200 метра по – висока ог тази на Пампорово. В Чепеларе е единствената българска фабрика за производство на ски и сноуборд. Също така тук е и единствения по рода си Музей по Спелеология и Български карст на Балканите.Музеят разполага с oсновен фонд от 9400 експоната, научно-спомагателен фонд от 7100 експоната и обменен фонд от 170 експоната, зала за гостуващи изложби, библиотека със 730 тома научна литература, лаборатория и конферентна зала с 60 места.
Чепеларе е най-високо разположеният град в България. Известен е най-вече като зимен курорт.Градът се прочу и като родното място на олимпийската шампионка по биатлон от Нагано’98 Екатерина Дафовска.
Работното време на пистата през зимния сезон е от 8.00 до 16.00 всеки ден без понеделник. Цената на билет за възрастни за цял ден е 22 лева.

След готин купон по ски пистите на Чепеларе, щури игри в снега на тези като мен, които предпочитат да се овъргалят като мечки в белия студен пух, след вълшебния блясък от слънцето, който докарва по-добър тен и от черноморските ви излежавания на плажа, ще се завърнете в селската къща в Орехово и ще се сгреете край камината с вкуснотиите на Стефка, бай Любо ще ви разкаже други легенди за селото и околностите.

В центъра на селото експериментаторите ги причаква специален поздрав. Местната кръчма! Тя направо те връща в 80-те. Червенобузест родопчанин ме настанява между яки мъжаги и те ми разправят, че ако останеш 10 дни в Орехово, няма никога повече да искаш да си тръгваш. На сбора на селото, който в последния уикенд на юли изпълва центъра с песни и танци, никак не е зле човек да се хване на хорото. Като се улови и заиграе, забравя за всичко лошо. Става му по-леко и без да усети се усмихва на луната, която изгрява иззад хълма. По-голяма от обикновено, но не от ракията. Тук си по-близо до небето, до космоса. Като огромна нощна лампа тя осветява селото и планината наоколо. Някъде танцуват самодиви, боси с вплетени цветя в косите. Сънищата в Орехово са с Dolby surround, наспиваш се за броени часове, нямаш махмурлук и си готов за тръгване по някой от маршрутите след вкусни мекици със сладко от боровинки и прясно издоено козе мляко…

Маршрути:

• с. Орехово – хижа “Персенк” – хижа “Чудни мостове” – хижа “Изгрев”
• с. Орехово – хижа “Персенк” – хижа “Кабата” – хижа “Студенец”
• с. Орехово – Водопада “Дуплево” –  връх Персенк – “Човешката пещера” – водопада “Скаклото”
• с. Орехово – Водопада “Скаклото” – рид “Чернатица” – Цирикова черква – хижа “Скални мостове”
• с. Орехово – с. Лилково – с. Ситово

“Истински нестинари вече няма, но сила има и ще я усетите, аз всеки ден живея с нея…” с тези думи ни изненадва на прага на Странджа една баба, която лежерно си вървеше по пътя към близкото село. Срещаме я точно след като завихме от главния път и вече стопирахме за село Българи. Тя се приближи и без да сме я питали за нищо,  започва да разказва. Първо за един разярен бик, който преди години полудял, изпобол сумати народ и се чупил в гората да си беснее на воля, па никой не могъл да го усмири. Извикали гайдаря и тъпанджията на нестинарите. Те засвирили, ритъмът окопитил бика и той като послушно теленце тръгнал след музикантите. Така чак до събора го закарали и там паднал в жертва за курбана.

После ни в клин ни в ръкав бабата заразказва как решили с други пет жени от селото й да видят дали наистина се появяват духове на гробищата, ако изпълниш специален ритуал за 40-сето дена от смъртта на роднина.Та потеглили ми жените с мълчана вода преди изгрева, не говорили, не плачели, не се вайкали. Запалили една свещ на главата на гроба на свекъра, друга на краката, разляли мълчаната вода и зачакали. По едно време се появил образ на жена с малко дете за ръка. Нашата баба веднага познала свекървата, която се явила първа, защото й било любопитно да види снахата. После се по ред на номерата се явил свекъра и други покойници от близките гробове. Образите им били като от черно-бял телевизор.

Направо забравихме за стопа и за нестинарите, ахнахме тотално, а бабата спокойничко продължи, как циганите носили вино и тогава образът бил като от цветен телевизор. Точно казваше това и махнах на едно трабантче, което се позаклати и спря. Накачорихме се с раниците и вътре ни посрещна приветлив възрастен мъж с усмихната физиономия, питахме го за колко време се минава разстоянието пеша до село Българи. Той помълча и след това започна да разказва една история за Диоген в неговата бъчва и един любопитен пътник. Ние вече не се удивихме, а просто изслушахме историята и станахме по-мъдри. Определено бяхме навлезли в необикновената планина. Масажа на органите

Странджа ни посреща както си трябва. Тя е най-особената планина в България. Не прилича на никоя друга – ниските й части са като зелен океан, в деретата си е скрила тракийски гробници, долмени, храмове, уникалната цветя и дървета, сред които е и зелениката – символът на Странджа. Освен това и магьосническата сила на древността тук се усеща във всяка тревичка и у всеки местен. Идете, без да се замисляте натам, и ще ме разберете за какво говоря.

Пристигаме в село Българи. То е кацнало на красивичък хълм, цялото потънало в зеленина и само няколко туристи щъкащи из площада подсказват, че има живот тук и предстоят нестинарските танци. Българи е малко странджанско село Старото име на селото е Ургари. То е едно от най-старите селища в района. Първо е било някъде долу в деретата, но са върлували чума и куп други болести и жителите му се качват да живеят на хълмовете, на припек. В селото са се запазили типичните странджански къщи. Основата им е от камък, нагоре са покрити с кирпич и за по-добра изолация от студа и жегата са подредени дъски, които ги превръщат в приказни къщурки от преданията и легендите на древната ни земя.

До чешмата в центъра с нищо незабележим е отворил порти нестинарския храм. Той е малка схлупена къщурка със запалено огнище и с наредени обредни хлябове и дарове по масата. Пред храма са наредени няколко табла, които разказват за историята на селото, за нестинарството с архивни снимки и всичко това е направено с много любов и добра мисъл.

Централно място в нестинарството заема вярата в Свети Константин. Светецът въплъщава доброто и злото, направлява човешките съдби. От благоразположението му зависело благополучието на нестинаря. Според легендата: Бог наклажда огън до небето и събира всички момци да ги изпита. Само едно момче влиза в огъня Константин, така той става най-приближен до Бог. После Всевишния по същия начин му намира невеста – Елена. Учените са обявили нестинарите за ненормални, църквата за секта, обаче както обикновено и двете крайни гледни точки грешат. Изпадането в транс и тъпана ни водят за ръчичка към шаманизма на първите хора, а за да се запази традицията е трябвало да бъде облечена в прилична християнска роба, така имаме късмета това чудо да се съхрани дори и като атракция за туристите, важното е че го има.

В 10 сутринта бие камбаната на църквата и започва сутрешият ритуал. Изнасят трите икони от църквата и ги носят към нестинарския храм – Конака Там вече е запален огъня и свещите осветяват малкото уютно пространство, епитропът следван от три ергена подреждат иконите на полица срещу свещите, там е и ритуалния тъпан, който се изнася и се използва само за празника. Обличат се иконите в червени дрехи покриват се с бяла кърпа с бродерия от камъни и мъниста, връчват се на момчетата и епитропа в калена чаша слага тамян с въглен и в менче рози и вода. Тъпан и гайда засвирват нестинарската мелодия. Всички ги следваме до аязмото на Свети Константин. Този ритуал не е толкова популярен, но в него има нещо много приятно. В един момент се върви в мълчание и се стига до параклиса, той се отваря един път в годината и се взима вода, прикадява се, умиват се иконите и се подреждат на трон, пръска се с цветята по хората за благословия. Налива се вода, танцува се хоро, поклонение пред иконите.

Връщат ги в нестинарския храм. Запалва се огъня Срещаме приветливи баби, свикнали в този ден да ги разпитват и така и ние, на 93 и винаги си е живяла тук, спомня си последната истинска нестинарка баба Злата. . Хората започват да се събират. На импровизирана сцена започва концерт

През последните няколко години обиколих половината планета и издирвах истински и автентични шамани на доста отдалечени места от България. Бях в сърцето на Амазонка и се изкатерих по зловещи чукари, за да събера пъзела от древното универсално знание на шаманството. Изгубих звук и картина в планината Сиера Невада де Санта Марта в Колумбия от силата и знанието на мъдреците от племето Аруако.Стигнах и до езерото Байкал, за да видя ритуалите на сибирските шамани. Исках да се докосна до това, което е останало от тях.

Осъзнах, че няма как да се научиш да бъдеш шаман. Трябва животът да те е избрал за тази роля. След обиколките на длъж и на шир, най-голямата изненада ми се случи тук в България. При срещата ми с баба Юлия от село Крибул. За мен тя е една от малкото живи шамани на българската земя. Тя може и да не се нарича така. Може и да разсърдя някой за това сравнение, но от срещата ми с нея имам усещането, че съм се докоснал до свят човек и свято място. По същия начин съм се чувствал, когато ме прегърна индийската светица Амма.

Село Крибул се намира на 6 км от главния път Гоце Делчев – Сатовча в подстъпите към Западните Родопи. Когато завиеш от главния път на табелата „Провиралото“ и пред теб в далечината на висок хълм се вижда селото, кацналото амфитеатрално. По криволичещия път се разминаваш с ниви с тютюн и хълмове, обвити в облаци. А когато наближиш селото и влезеш в него, започва изкачване по завоите нагоре. Пътя пълзи нагоре и е от чисто нов асфалт, въпреки наклона и острите завои. Този нов път води към целта.

Къщата на баба Юлия е на върха на селото. Терасата на втория етаж е боядисана в жълто, за да се вижда отдалече. С приятели пристигнахме в ранния следобед и баба Юлия вече беше водила 20 човека на камъка. Обикновено тръгва към Светилището след 9 сутринта. Ако са дошли хора след това, пак отива. Тя лееше куршум на сутрешната група и ние трябваше да изчакаме, за да отидем заедно пак до „Камико“, както самата тя го нарича.

Всички знаем, че има много силни енергийни и лечебни места, останали от траките в България. „Скрибина“ е уникално с това, че е едно от малкото все така активни олтари. Такова, каквото е било в древността. За разлика от други светилища то си има своята жрица – пазителка на традицията – баба Юлия Земеделска. Жрица, шаманка, пазителка, баба… Можем, както искаме да я наричаме. Тези имена нямат никакво значение, защото обредът, който изпълнява, е истинско живо съкровище и пази езотерично тайнство оцеляло от древни времена до наши дни.
Да, точно така, не сте прочели грешно. Тук в България има действащо тракийско светилище и негова жрица е жена от българо-мохамедански произход. След посещение при скалата с ритуала на баба Юлия са се случвали не едно или две чудеса.

Преди повече от година чух за баба Юлия и „Скрибина“. Една приятелка ми сподели, че е открила нещо удивително в Родопите. Разказа как една баба по шамански начин измолва от свещена скала лек за страдащите хора, които са дошли. Тогава ми се стори нереално и не отидох да я видя веднага. Гоних дивото! Ако знаех какво ме очаква в това малко селце в Гоце Делчевско, щях да тръгна и пеша натам, веднага.

Баба Юлия си седеше кротко на едно столче на двора до тясната стръмна улица Зад гърба й имаше печка с дърва. Беше отворена горната част отстрани на печката и в нея Българската Амма слагаше върху горящите дърва метална лъжица с дълга дръжка и дълбоко дъно. Там се разтапяше оловото за куршума, който лееше. Около нея пърхаше нейният мъж бай Юлиан. Неуловим като колибри, той с майтапчийски свеж тон ни заведе до една беседка, където трябваше да изчакаме съпругата му.

От дума на дума, той ни подсказа някой предварителни неща, които трябва да направи човек, преди да посети „Скалата“. Взимат се малко трици и сол в торбичка и се спи на тях. Донасят се монетки по 1,2 стотинки, за да ги хвърлите символично. Червен конец, за да ви се премери ръста.  Олово за леенето на куршум. Стара дреха, която да оставите на някое дърво до „Скрибина“. Снабдихме се с всичко необходимо и зачакахме.

След 4 часа и половина тръгнахме към „Камико“. Баба Юлия преди да потеглим ни почерпи с кекс, който бе опекла сутринта, преди това Юлиян – мъжът й ни пусна в ябълковата им градина да си наберем плодове. Кексът и ябълките дойдоха навреме и успокоиха гладните ни стомаси. Потеглихме по пътека над нейната къща и продължихме да се изкачваме нагоре към хълмовете и горите.

Местността прилича на атмосферата от анимационните филми като „Принцеса Мононоке“. По времето на ходенето баба Юлия не спира да разказва притчи, случки от своя живот, как са изследвали камъка, как много страдащи са намирали лек там. Тази жена е голямо вдъхновение за всички нас. Пример на силна личност, която въпреки две сериозни онкологични диагнози ходи пеша часове в гората и от пръв поглед виждаш, че пред теб стои здрав и щастлив човек. Чрез нея се срещаш с една непреходна мъдрост, която извира от живота.

Интересен факт е, че обредът, който преживяхме, е запазен при мюсюлманите, но той няма много общо с исляма. Неговият произход е много по-древен. Родът на баба Юлия пази ген на траки, които преди да бъдат помохамеданчени са практикували този обред за връзка с Духа на местността.

За съвременността той облича дрехата на исляма и по този начин остава жив. Баба Юлия е приела мисията да води хора за лек и просперитет на скалата от своята сестра. Сестра й е поела традицията от тяхната майка. Поколения наред се предават ритуалите и вълшебните думички, с които баба Юлия поздравява пазителите на светилището и активира необикновената му мощ.

Тя е искрена, истинска, неподправена, от чиито обикновени на пръв поглед истории лъха опита от живота сред природата. Говори за Аллах и Бог. Притчите й са с универсално послание и тя се е зарекла, докато я носят краката, да не върне нито един човек. Увереност, че „Камико“ помага на страдащите и дава и факта, че тя сама е изпитала лечебната му сила върху себе си. Местността, където е разположено светилището е магично и тайнствено място, което в древни времена е било действащ храм от времето на Атлантите, вероятно и Лемурийците. Място с космическо значение.

Носиш в дясната си ръка червения конец, който е с дължината на твоя ръст. В другата ръка малко пакетче със сол и трици, в джоба дребни монети и на кръста завързана стара дреха. Стигнахме до местността по едно нанагорнище и се появиха много дървета с вързани на тях дрехи. Усети се, че тук са идвали хора с големи страдания, за да търсят последна надежда.

Преди да се влезе на територията на светилището баба Юлия ни спря. Погледна ни сериозно и каза на който му се пикае, да го направи тук, защото вътре не се облекчават никакви нужди. Това място е храм и е добре да остава чисто от нашите вътрешни кофи за боклук.

Взе една пръчка от земята и почука по скалата: „Салам Алаейкум! Ако спиш, събуди се. Дойдохме!“ Започва да бае на червените конци, прикадява с парченца хартия, храни с трици и сол скалата, припява вълшебни думички, а ти се провираш три пъти през две дупки. Всеки би могъл да мине. Докато чакаме реда си, се усеща топлина, която струи от скалата. Няма как да останеш равнодушен към енергията, след като участваш подобно нещо. То не може да се опише. Може само да се усети и преживее.

„Камико“, както го нарича баба Юлия помага най-много като се посети три пъти.

С любов и вяра баба Юлия изпълнява ритуалите и няма никакво значение от каква традиция и вероизповедание идва тази практика, с какви думи са облечени сега. Те са малкото оцелели парченца от пъзела на българския шаманизъм и са много ценни.

При баба Юлия има постоянно хора и тя с радост разказва на колко много души е помогнал „Камико“. Тя не взима никакви пари за това, ако човек реши, може да остави дарение, колкото прецени. Тези средства се дават само за да хване лека, няма такси, ценоразпис, а се е запазил духа на гостоприемството и подкрепата.

След като разказах за Крибул на много приятели, те ме помолиха да организирам пътуване, защото не всеки има възможност с личен транспорт да стигне до там. Започнаха да ме критикуват, че като водя хора и превръщам мястото в туристическа атракция, че осквернявам светилище, на което намират утеха неизлечимо болни. Според мен такова място няма как да се превърне в туристическа атракция. А и според мен не трябва да е неизлечимо болен човек, за да го посети. Всеки един от нас има какво да излекува в себе си. Човек може просто да иде и да се поклони на по-висшата сила, на тази сила, която ни пази и закриля и ни дава възможност да реализираме себе си. Да се поклони на родната си земя и ще получи закрила и енергия да справи със всичко!

Много истории започват с телефонен звън. Тази също стартира най-неочаквано с един неангажиращ разговор по джесеема. Мария – приятелка от незапомнени времена с весело чуруликане ме покани да бъда доброволец в младежки обмен в Гърция. Мероприятието се наричаше “Още една стъпка” и щеше да се случи на езерото Касторя в Гръцка Македония с участници от още пет страни. Изобщо не се замислих и се съгласих веднага.

След месец и половина в компанията на четири готини момичета от София пътувах с автобус към Солун. От там ни подхвана автобус на организатора на семинара – фондация “Citizens in Action” и след два часа и половина пристигнахме със залеза в Касторя.

Езерният град

Не очаквах кой знае какво от мястото и да си призная дълго давах на заето, когато осъзнах на какво великолепие щях да се наслаждавам цяла седмица.

Езерното градче се намира в най-северната част на Гърция до границата с Македония и Албания. Още през 11 век хората са си заплюли мястото и вдигнали град. Да ви кажа имали са основателна причина да го направят. Причудлив полуостров, тесен в началото, впоследствие се разширява като огромен остров и навлиза в езерото. Водите на Касторя са заобиколени от високи планини и изненадващо за скалиста Гърция борови гори. На най-тясната част от сушата, навлязла в спокойните води на разкошното езеро, са построени първите къщи и църкви. Повечето храмове са запазени непокътнати до днес и са в типичния червенотухлест византийски стил. Разчупената им е архитектурата и стенописите им, макар и доста занемарени, са стари почти колкото тухлените им стени, т.е на почти осем века.

Повечето от старите къщи са в балкански възрожденски стил и архитектурата, комините и излъчването им приличат на Трявна или Копривщица. Сградите са с високи каменни основи и дървен втори етаж с изнесени на греди тераси и познатият ни кирпич се показва под облицовката от дъски. Това е градче за влюбени, подходяща сцена за романтични авантюри, откъдето и да го погледнеш. Влюбих се и аз и престоят ми в Касторя стана още по-вълшебен.

Сняг през май

Хостелът, където организаторите ни настаниха се намира на километър извън градчето, на висок хълм, от който започва дивата част на полуострова. Гледката отгоре би вдъхновила не е един поет или писател, а пък за художник да не говорим. Тополите цъфнаха по време на семинара и заваля сняг през май. Това отприщи няколко хайку и красиви стихотворения. Валеше бял пухкав пролетен сняг, а гледката на усмихнати хълмове и светлините на града през нощта, плюс неповторимото звездно небе ме събудиха от леката летаргия, в която бях тръгнал да изпадам в мрачна България.

Касторя я посещават повече гърци. Но ако сте фен на езерата, което мисля да си го превърна в хоби, ако ви привлича балканската екзотика, пленителната природа и ако не сте виждали на едно място гора от кипариси, над двайсет вида птици и развеселени гърци, размазани от безделие и мързел, който ще ви зарази и вас Касторя е тъкмо за вас. Тесните уличките се клатушкат нагоре надолу, а дворовете са обсипани с цветя. Къщите не са високи и някой от тях са малки палати с уникални гледки към езерото и планините наоколо.

  Местните са се занимавали с кожарство и риболов от незапомнени времена. Бая богати са били, ако се съди по единствената запазена къща-музей на заможен кожар от 19 век. Задължително я посетете като се разхождате из стария град. Като се върнах и разказвах на приятели за Касторя, разбрах, че рода на Христо Живков, играл Свети Иоан в сагата на Мел Гибсън “Страстите Христови” е от там..

Ничия земя

Всичко в Касторя ще ви се стори много познато и близко, но въпреки това е забавно и интересно. На мен тази близост за пореден път ми напомни, че земята не принадлежи на никого. Ние всички сме синове и дъщери на планетата и само си създаваме неприятности, като я делим и се ядем един друг. Нашата работа е да пазим тази красота и да щадим общия ни дом Земята.

Още преди 7000 години около езерото е съществувало неолитно селище. То е една от туристическите атракции наоколо. Намира се извън градчето по посока към Солун. Там са възстановени примитивни рибарски тръстикови къщурки на подпори над водата. Вътре “обзавеждането” е каквото е било преди хиляди години, а в музея е изложен вероятно най-старият музикален инструмент на Балканите – тръстикова флейта.

Миграцията на птиците

Освен всичко останало в Касторя е построен и най-големият център за екология на Балканите, а и има защо. От тук минава миграцията на птиците от Африка за Скандинавия. През зимата езерото е бяло не само от снега, но и от хилядите бели лебеди и пеликани. Освен огромното пернато войнство, което всяка година прехвърча оттук по дългия си път на юг и обратно, тук живеят 80 вида птици. Те са символа на областта и са страхотна гледка. Придават невероятен чар на града, както си обикалят по улиците и те гледат с любопитство, извъртащи глава на страни. Из езерото си плува и уникална риба, която може да стои 3 месеца без ядене.

Проектът бе да заработят младежи да се оформи мрежа да се осведомим за екологичното състояние, да сме активни да привлечем вниманието към езерото то е замърсено и не може да се къпеш а е толкова красиво. Почистване на езерото, представяне на програма Младеж се създадоха приятелства, които съм сигурен ще продължат за цял живот.

Толкова е важно да се излиза от ежедневието

Вкуса на живота

Гърция се оказва не само острови и плажове и “езерният град” Касторя има какво да ви предложи. Едно от най-забавните неща е разходката с лодка. Всеки ден от 18 часа голяма лодка тръгва от пристанището и обикаля полуострова. Също така може за 3 евро на час да си наемете велосипед и да си направите упоително пътешествие по обиколен път покрай брега. Той минава покрай православни манастири, семейни хотелчета и ресторанти. Има и басейн на 12 км от градчето.Местата за настаняване варират от супер луксозни хотели за по 80 евро на нощ до настаняване в квартири за по 10 евро.

Клубовете се пълнят след полунощ и ако си достатъчно развеселен и се забавляваш необуздано, барманите много се радват, че някой им прави програма и се почват едни шотове, с които съвсем си замотаваш главата и не е ясно дали няма да се озовеш в някоя рибарска лодка да посрещаш изгрева с новата любов на живота ти.

Таверните и кафенетата по брега на езерото са просто велики. Сега разбирам защо гърците са така закръглени. В ресторантите им непрекъснато ти носят малки порции на различни ястия и ти накрая им губиш бройката и след това буквално се търкаляш по крайбрежната алея. Единственото, което може да направиш е да приседнеш на ултра удобни и модерни диванчета с много възглавници в ориенталски стил, че даже да се излегнеш и на спалня, стига да е свободна, и да пиеш фрапе или коктейл. Слънцето залязва пред теб и по златната следа във водата плуват грациозни лебеди в неангажиращ танц. Миксирано всичко това те кара да се чувстваш съживен и вдъхновен. Осъзнаваш колко е важно да излезеш извън рамките на ежедневието и да се впуснеш в непознатото, защото там ще си припомниш вкуса на живота.

Погледната от космоса планетата Земя е прекрасна сфера, сияеща в синьо и сребърно във виолетовия океан на Вселената. За разлика от нас съвременните хора, древните народи са я приемали като живо същество. Дори са я обожавали като богиня и майка на всичко живо. Както човек има в системата си витални точки – чакри, така и по земната повърхност съществуват завихряния, в които е съсредоточена енергия на много високо ниво и тези „места на силата“ ни свързват с галактическите и вселенски потоци чиста прана. 

Отделните духовни общности създават собствена мистична топография, откриват мрежи от енергийни извори, чрез които се лекуват от влиянието на стреса и отварят сетивата си за божественото. Пирамидата в Гиза, Мачу Пикчу, Тибет, полуострова на маите Юкатан, Стоунхендж са световноизвестни енергийни точки. Почти всички, посветили живота си на духовното развитие, мечтаят да ги посетят.

Повечето от тези места се намират на голямо разстояние от България и не всеки има възможност да ги посети. Добрата новина е, че нашата страна е скрила в пазвите си изключително силни свещени места, до които всеки би могъл да се докосне и да се потопи в уникалната им енергия, да се зареди и вдъхнови. Христо Маджаров пише за България: „Не познавам друга страна с толкова изправен и силен гръбнак – Балкана, с такава красива глава – магнетичната Рила. Няма друга земя, чиито нозе да мие Черно море, а в пазвите й планините, реките и езерата да съхраняват вселенски тайни. България като нестинарка в екстаз е разперила ръце над плодородните равнини – Добруджа и Тракия и увлича в танц всеки, който се е докоснал до нейната надарена от Бога земя.“

Един от най-силните енергийни портали в страната ни е мистичният триъгълник Белинташ – Караджов камък – Кръстова гора в Централната част на Родопите. Много се изписа и изговори за Белинташ и Кръстова гора, но Караджов камък остава в сянка като една добре пазена тайна. През лятото на 2012 имах възможност няколко пъти да го посетя и тайните му се разкриха пред вътрешния ми поглед.

Най-лесно до магичния камък се стига от Кръстова гора. Тръгва се по пътеката към очното аязмо и когато се стигне до разклонението за извора, се продължава по черния път по билото на планината. След половин час вървене попадаш във вълшебна букова гора, която води към подстъпите на светилището. Когато човек застане пред Караджов камък, няма начин да не възкликне, без дори да има екстрасензорни усещания. Първото въздействие е от гледката на причудлив камък, който сякаш  извънземни великани са поставили между две огромни скали, които приличат на вкаменени пазители от друг свят, за да вдъхват респект на всеки посетител. Тази, сякаш паднала от космоса канара, образува истински Портал към небето, през който минава всеки дръзнал да се изкатери към него.

Това е и първото предизвикателство пред търсещия дух. Изкачването става благодарение на монтирани паянтови дървени стълби и метален парапет, като последните метри се изминават по изсечени от древността  каменни стъпки, силно ерозирали от течащата по улея дъждовна вода. Качването предлага страхотно екстремно изживяване и ИЗИСКВА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВНИМАНИЕ, когато стигне човек до половината е страхотно да вдигне поглед нагоре и ще види наистина Порталът към небесата, оформен от падналата канара и стените на двете огромни скали. Последната част не е обезопасена и точно оттам започва магията на мястото.

Когато преминеш портала и се потапяш в друго пространство, особено, ако имаш късмет да попаднеш там сам или с група осъзнати приятели. Енергията вибрира във всеки сантиметър на скалното плато , на което се излиза след леко изкачване. Наситената високочестотна прана няма цвят, форма и мирис. Не можем да я докоснем, но можем да я усетим. Не издава звук, но определено можем да я чуем. А като отделим време да се заслушаме, времето наистина спира, съзнанието се успокоява и сърцето започва да бие в синхрон с галактическата хармония. Необходимо е само да си намерим място и да седнем за кратка медитация със затворени очи. Няма нужда да се прави нищо, енергетиката на мястото ще направи всичко необходимо за вас. Отпуснете се и се свържете с Висшия си Аз.

Най-силните енергийни места са тези в природата като Караджов камък – недокоснати кътчета, където въздухът е толкова чист и наситен, че чак можеш да видиш енергията да пулсира в него. Това са естествени лечебници, където се чувстваме част от цялото и се връща блясъка в очите ни, усмивката на лицата ни, оздравяваме и се подмладяваме неусетно. На такова място човек става мост между световете – космически и планетарни. Престоя на такова място може физически да се почувства – повишава се или се понижава телесната температура, възможни са аритмия, промяна на пулса, рязко усещане за студ или горещина, треска. При някои хора се появява необяснимо чувство за тревога, страх, паника. Най-често настроението се променя в положителна посока, изпълваме се с успокоение или въодушевление.

След посещение на Караджов камък може да откриете нови или скрити таланти, пророчески или лечебни способности. Всичко зависи от физическата и морална ви чистота, но никой не остава непроменен след пребиваване на това място, където се пресичат „линиите на Дракона“, както ги нарича Адриана Вотей – астролог и изследовател на местата на силата. „Когато сте на такова място, е важно с каква нагласа го посещавате, с какво настроение. Изпълнявайте две неписани правила – открийте сърцето, душата си и се изпълнете с благи мисли.“

Караджов камък е място, където тъканта на измеренията изтънява и има осезаем допир с други светове. Там символично се отварят врати към Бога и поддържането на чистотата на такива места и отпушването им от натрупан негативизъм е била задача на жреци и свещенослужители в миналото. Не случайно тук се появяват едни от най-важните ръкотворни светилища на траките. Те съществуват, за да се поддържа жива връзката между по-висшите духовни йерархии със земните.

Старите чародеи са разбрали, че Земята е жива и че това място може да влияе на хората. Известно е, че районът около Караджов камък е бил обитаван от жреческия род Беси от тракийското племе сатри, които са пазители на прочутото светилище на Дионис. Направените през 2004 година археологически проучвания от Националния исторически музей фиксират два периода на съществуване на светилище на Караджов камък. Първият обхваща периода на ранно желязната епоха (VІІ-VІ в. пр.н.е.). Между скалите са издълбани скални ями и улей и в тях ритуално са били полагани части от предварително разтрошени чаши, паници, гърнета и други съдове, изгарял се е дървен материал и други органични материали и накрая жреческият ритуал е завършвал със затрупване с камъни. Вторият период е ІІІ-ІV в. сл.н.е. и от него е намерена керамика, работена на грънчарско колело, и няколко монети от времето на император Юстиниан Първи.

От Караджов камък се открива страхотна гледка към Кръстова гора, Белинташ, Сини връх, Хайдушки камък. Като платото е само началото на приключението ви около камъка. Когато се наситите на енергията и преживяването си на платото, слезте и продължете по пътеката надолу за Белинташ и след 300 м. ще ахнете от гледката на уникалните скални форми на светилището. От южната и западната страна в подножието на скалата се намират три пещери, в които според преданието се е крил закрилникът на местното население Караджа войвода, откъдето идва и името на местността. Тук имате възможността да наблюдавате редки видове животни  като черен щъркел, скален орел, сокол скитник, а голяма е вероятността за среща със сърни, елени, диви кози и дори дива котка. Районът на Караджов камък е защитена територия.

Това вълшебно място, което трябва да се види и усети, защото е много трудно да се пише за него, разказва легенди за несметни съкровища от тракийско и хайдушко време. Караджов камък въздейства на всеки един човек, дори и не изкушен от общуване с Божествената енергия. Разходката до там е едно наистина страхотно изживяване и приключение, което се помни дълго и кара всеки да иска да се завърне отново при извора на чистата прана.

Хампи изненадва дори и най-подготвения за чудесата на Индия пътешественик. Тук оставаш с отворена от изненада уста през всичките дни от престоя си. А когато потегляш обратно, имаш чувството, че не си видял всичко и ти се иска да се завърнеш отново и отново.

Само въображението може да поеме и осмисли едно от най-интересните места в Южна Индия. Толкова много има за гледане и обикаляне тук, че ти се завива свят. Древната легенда разказва, че Хампи е родното място на бог Хануман, а през 15 век това кътче е било столица на приказната империя Виджаянагар. Виджая значи победа, а нагар – място. Хампи е абсолютният победител в личната ми класация за забележителностите на Индия и пожелавам на всеки да изживее магичния реализъм, който лъха от всяко ъгълче там.

Далече, далече…

Ако за начало припалим машината на времето и се върнем назад към 15 век ще попаднем в света на Шехерезада и приказките, които е разказвала 1001 нощи.  През този период Хампи е столицата на една от най-големите и могъщи по онова време империи в света. Пред нас щеше на километри да се разгърне удивителният свят на световен център на търговия, култура, религии, духовен живот и обмен.

Най-бурен разцвет Виджаянагар достига по времето на цар Кришнадеварая, който бил особено мъдър и образован владетел, радетел на изкуствата и науките. Империята просъществувала с четири династии и 23 владетели. Столицата се е простирала на площ от 25 кв.км. В най-бедните години владетелят е имал 500 жени, в изобилните до 12 000. 

Това, което е останало днес от целия този блясък, са опустели дворци и храмове на една могъща империя, простирала се през Средните векове от Бенгалския залив чак до Шри Ланка. Ограбен и опустошен от мюсюлманските султани през 1546 г. Хампи е разположен по южния бряг на река Тунгабхадра. Тук из долината са пръснати над 500 храма и дворци. Хампи е град паметник, включен през 1986 г. от ЮНЕСКО в списъка на културното наследство на човечеството. Съчетанието на извънземен пейзаж, мащабен комплекс от храмове и храмови подкомплекси, свещената река и удивителните хора, които се събират тук правят мястото единствено по рода си за целия свят.

В момента Хампи е малко селце с население 1500 души, които живеят от просия и с каквото намерят. А на Шиваратри се събират хиляди богомолци на поклонение в храма Вирупакша, едно от най-светите места в цяла Индия, посветено на Шива. Дори и на всяко дете по света вече е известен Тадж Махал и съвършената му красота. За Хампи може и да не сте чували, но тази тайнственост е част от изживяването.

Тук ще попаднете в безвремието и причудливата игра на земните стихии с прословутата индийска духовност. С такъв размах и мащабност не може да се похвали и Тадж Махал, въпреки че повечето забележителности на Хампи са в руини, атмосферата е магична. Когато се появят очертанията на древната столица в маранята, портал на времето се отваря пред теб, след като преминеш през него, вратите му тежко се захлопват и попадаш в истинско безвремие, отпускаш се и се наслаждаваш на величието на човека и Бог.

Изобилие в мизерията

Природата е надарила това късче от Индия с достатъчно вода, за да се превърне в бълбукащ оазис на живота от незапомнени времена. Няколко километра преди свещения град съзираш нахвърляни небрежно огромни камъни и причудливи скалисти образувания. Имаш чувството, че огромни великани са си играли да подреждат отломъците на купчинки и хълмове. А от време на време в пристъпи на ярост, са ги мятали на всички страни.

Португалски пътешественик от 15 век пише в записките си, че такъв разкош и удивително съчетание на природа и архитектура не е виждал никъде по света. Според местната легенда самият бог маймуна Хануман запокитил огромните гранитни блокове в началото на долината. И до днес те си стоят и са първото нещо, от което ти спира дъха и зениците ти се уголемяват от изненада. Като оставим настрана митовете, разположението на Хампи се оказва наистина стратегическо. На юг градът е защитен от водите на свещената река, а останалите му три страни от непристъпни скалисти планини.

От туристическа гледна точка три са основните райони за разглеждане. Матанга Хил и околностите на съвременното градче, руините на двореца на императора на 5 км от къщите за гости от едната страна на реката и древните храмове на Хануман и Лакшми на другия бряг на реката.

Изгрев на Матанга Хил

Ако искате да се насладите на цялата красота на Хампи, най-добре е да се изкачите на възвишението Матанга Хил по време на изгрева, преди жегата да е станала разтопяваща. Гледката спира думите, мислите, тревогите и дава възможност да се види от високо устройството на древната столица. Тъкмо да се ориентирате. На изток се откроява величествената осанка на пирамидалната кула гопура, построена на входа на храма Вирупакша. Вляво е храмът на Кришна, построен през 1515 г. От птичи поглед дългата му колонада изглежда погълната от банановите плантации и захарната тръстика. На североизток се издига храмът Витхала, един от най-древните и богато украсени в цялата долина. Той е посветен на бога Вишну и е считан за истински шедьовър на индийската архитектура. Там ще откриете уникалните 56 гранитни музикални колони. Когато бъдат почукани, те започват да вибрират и произвеждат нотни тонове. Пазачът ни демонстрира как колоните свирят и ни разказа подробности за светилището на Гаруда, разположено в централната част на храма. Това е огромна гранитна канара, издялана под формата на колесница, теглена от два слона. Въпреки циклопските си размери колелата на колесницата, също от камък, могат лесно да бъдат завъртени около оста им – доказателство за невижданото майсторство на древните индийски скулптори.

Минавайки през дворцовата част се стига до Баните на кралиците – басейн с впечатляващи размери, който по времето на охолните и безгрижни дни пълнели с вода и благоухания. Преди столетия според записките на португалския пътешественик Фернау Наниш в двореца всичко тънело в злато и сребро. Разхождайки се из запустелите коридори, човек сякаш все още чува глъчта на държанките, които нощем излизали пред вратите си, за да спечелят благоразположението на краля. А самият той се разхождал с огромна воалиера, предпазваща го от комарите, цялата изтъкана от сребърни нишки, разбира се. Кралят я поставял върху главата на държанката, която трябвало да посети господаря в покоите му през нощта.

Истинското щастие

Най-щастливите индийци са тези, които не са докоснати от западния модел на живот и измъчване в непрекъснато искане – на материални придобивки, на изживявания, на силни усещания. Индийците от обикновените села имат блясък в очите, хилят се непрекъснато и се побутват като деца и дори някой да се опита да те излъже и да ти навреди, имаш усещането, че Макс или Мориц са завъртяли някоя беля, на която си станал жертва.
Извън туристическите забележителности, в малките селца, все още може да се усети неподправената мъдрост и благородство на индийците. Карах колело извън древния град към един язовир, да се охладя в жегата и по пътя попаднах на група деца, които си играеха, като скачаха в един канал. Водата ги носеше до място с по-нисък бряг, там те излизаха от водата и търчаха към мястото за скачане, за да се цамбурнат отново. До тях една баба пасеше кози и гледаше хлапетиите как се забавляват във водата.

В момента, в който ме фиксираха, „малките шоколадчовци” веднага ме наобиколиха и започнаха да повтарят „скулпен”, „скулпен” с протегната ръчичка. Мина известно време, докато се сетя, че искат химикалка. Не искаха нито пари, нито бисквити, тези същества, които сигурно имат по един чифт потник и гащи, а дори нямаха обувки, искаха химикалка. Ако знаех, че ще ми поискат това, щях да изкупя книжарница и да им подаря на всеки. Стъписах се пред това тяхно желание.

Тоталното ми объркване продължи, защото те ме харесаха и решиха, че трябва да се изкъпя с тях. Наобиколиха ме и ме забутаха към канала. Като разбрах, какво са замислили, взех да се опъвам и да им казвам, че не искам. Не си представях да се гмурна в калната и съмнително мръсна вода. Обаче на индийците, независимо на каква възраст са, е много трудно да се откаже, а на децата съвсем. Затова послушно си оставих чантата на брега и се цамбурнах с тях в жабурняка.

Те обезумяха от щастие, заливаха се от смях, хвърляха се да ме прегръщат, да ми се катерят, да ме гъделичкат и тази радост ми се стори по-истинска от радостта на европейско дете пред новата си играчка. Освен всичко останало, като поизсъхнахме на слънцето, бабата с козите се приближи към нас и извади от торбата си вестник, разтвори го и там имаше обикновен сварен бял ориз. Тя го раздели за всички дечурлиги, включително и на мен. Разбирате, че не прие отказа ми и трябваше да изям моята част. Благодарих им и продължих пътя си през бедни села, където хора живеят ден за ден в неумолима бедност, перат прането си като го търкат в пръстения праг на къщата си, същите тези хора, които ядат само ориз дни наред, тези мургави, измърляни, но чисти по душа индийци, ме накараха да осъзная, колко малко му трябва на човек да бъде щастлив. Освободиха ме веднъж завинаги от западния модел да искам непрекъснато и благодарение на тях сега зная какво е истинско щастие.

Танцуващото цвете в хаоса

Прекрасно е, че индийките не се отказват от националната им дреха сари, а си я носят за всякакви случаи – в ежедневието, на сватба, за голям празник. Сигурен съм, че няма такива багри никъде другаде по света. В първия момент съчетанието на отровно зелено, светло синьо, жълто и виолетово с позлата ти се струва прекалено. Но с времето този кич започва да ти изглежда прекрасен и ти липсва ужасно като пристигнеш в сиво, бежово, дънковата Европа.

От самото днешно градче Хампи в спомените ми изникват сцени с оживени улици, пълни храмове, фойерверки от цветове, звуци и народности, които създават нечуван житейски кипеж. Улиците са широки, древни булеварди, опасани по края с каменни навеси, където странниците от чужди земи могат да отдъхнат на сянка и да се освежат. Хората са силни, красиви, щедри, жадни за знания. Те черпят с пълни шепи от удоволствията и чудесата, които земята и духът са скрили за търсачите. Почтени са, смели са, обличат се изящно в меки тъкани и ярки багри, отразяващи спектъра на видимата светлина, а очите им – и на невидимата.

В Хампи повечето местни са индуисти. В тази част на Индия на голяма почит е бог Шива и един от най-забавните ритуали в големия храм е благословията, с която те дарява слоницата Парвати. Всяка сутрин в 8 я извеждат от храма до реката, къпят я ритуално, връщат я обратно и тя през целия ден благославя с хобота си индийци, европейци, азиатци и австралийци.  Колкото и абсурдни, и налудничави да са някои от вярванията им, колкото и да живеят мизерно, те са много по духовни и благородни от нас. Ние сме механизирали нашия свят! Обсипваме се с джунджурии, презадоволяваме се и въпреки това сме дълбоко нещастни, защото сме прекъснали всякаква връзка с природните сили и животът ни е загубил свещеността си. В Хампи всичко е свещено – дърветата, животните, реката, руините и т.н. Чужденците идват в Хампи не само защото едно от заведенията предлага „банг ласси” – наркотичен айрян, но и защото енергията на мястото е толкова зареждаща и вдъхновяваща, че дори само да си седиш до реката в едно от многобройните ресторантчета и да гледаш в една точка от изгрев до залез, усещането е все едно си в храм или си получил просветление. 

Въпреки че Хампи е музей под открито небе, тук липсва всякаква стерилност и предвзетост. Пълно е с младежи от запада като мен самия. Наблюдавам ги – облечени в прости, безцветни, но меки и удобни дрехи, без грим, спокойни, красиви. На тях им харесва липсата на европейска подреденост, тук те могат да освободят душата си както се случва на импровизирания концерт, на който станахме свидетели.

Видяхме група младежи в един ресторант – един свири на диджериду, друг – на барабанче, а симпатично момче с коса на раста напяваше екзотични ритми, любопитна смесица от реге, ембиънт, фюжън, дръм енд бейс.

След малко установявам, че музикантите всъщност импровизират, всичко се ражда в момента на сцената – и мелодията, и текстът, и аранжиментът. Младежът рецитира: „Всички идваме в Хампи, защото тук е свободата, тук е магията, тук е музиката. И ти си в Хампи, и аз съм в Хампи, всички сме в Хампи…”

След това този съвременен Орфей прикани в песента си хората от публиката. Излезе красиво момиче, взе микрофона и приемайки предизвикателството на музикантите, подхвана тона им и запя с най-кадифения глас вълшебна мелодия – smooth jazz или елфическа музика от Хампи, определенията губят значение.

Пред мен стояха двама души, които творят тук и сега, импровизират, правят го за удоволствие, не за пари, имидж или авторски права. Виждам чисто и просто непринудени проводници на творческия поток, който е навсякъде, не е ничий. Лицата им сияят.

Слабичко индийче с големи, блестящи очи хвърчи наоколо и се закача с хората, обслужва ги, носи им питиетата, храната, включва се в импровизациите на сцената и всички го обгръщат с обич и привързаност. Отива до микрофона и казва: „I love you”. Всички в ресторанта извикват: „We love you too.”

Присъствието на младежите от запада, които искат да открият, вкусят и преживеят Индия, обогатява духа й на уникалност. Те идват, за да станат нейни свидетели, да я направят част от себе си и така я съживяват, разбутват старите форми и летаргията на местните, вливат нова кръв в старите вени.

В синтеза между изтока и запада изглежда се ражда нещо трето, самобитно. Един от моите спътници смята, че Индия никога не може да бъде поробена напълно от западнизацията, защото хората в тази страна особено трудно се организират и въвеждат в ред за каквото и да било. Може ли малък човешки ум да организира цяла вселена? Много се надявам да е прав.

Трудно е да се предаде усещането и изобилието от гледки и изживявания, които предлага Хампи. То трябва да се види и всеки да изживее своя филм в него. Моят беше като съвременна приказка и продължавам да го живея всеки път, когато се връщам там и това е по-силно от мен. Ще стане по-силно и от вас сигурен съм.

Всеки август от 1956 г. насам по река Дунав неономади скачат в лодките си за международен поход. Наричаме го на галено ТИД или „Tour International Danubien“. Гребането започва от Германия, където Дунавчо е палава планинска пенливка. После се минава през Австрия, Словакия, Унгария, Югославия и ТИД официално завършва в България.

В продължение на близо два месеца веселите дружинки преминават около 2000 км. Във всяка Дунавска страна има по един етап от тура. В България всичко започва от Видин. Там са официалните празненства по посрещането на гребците, концерти с класическа музика от Дунавските страни и всеобщо веселие. Лагерът на племето речни неономади се разполага около стените на великолепната крепост Баба Вида. Разходката из феодалното владение е задължителна. Няма по-запазена старина от този тип по нашите земи. След първата нощ на наша територия вече се е събрала сериозна агитка българи и повярвайте ми това са едни от най-забавните агенти, които съм срещал в одисеите си.

На сутринта в медитативно мълчание се потегля за първия преход. Това е истинско свещенодействие! Един след друг, без да си пречат, хората като в минали заминали времена, сякаш са от едно племе, сядат в лодките в първите часове на деня с изгрева. Върховно изживяване да плуваш като листо, откъснато от дърво, без да пляскаш излишно по водата и да се напъваш срещу течението. Само с гребло в ръка  насочваш каяка да не се забие в някое дърво или плитчина. Спира се на острови за обяд и привечер се стига до определена точка, за да се опъне лагера отново. На ден се минават около 50 – 60 километра. На някои широки спокойни места се налага да гребеш яко, а в бързеите по каналите между островите просто се изтягаш назад и се оставяш на течението.

Всеки ден маршрута минава покрай невероятно разнообразие от брегове, острови, селца и необятни поляни. Готвиш си на примусче и най-готиното е, че автобус следва маршрута на участниците и не ти се налага да мъкнеш багаж в лодката, освен обяда и фотоапарата. Няма да е излишна и камерата, защото на всеки километър има какво да се снима. Всъщност аз от ТИД осъзнах, че ние си имаме голяма река в България и то каква!

Около остров Белене природата е като оная от документалните филми за Амазонка, в други части си на Нил и аха някой крокодил да се появи, но за щастие няма такива и като завриш и закипиш под августовското слънце, само трябва да се потопиш в хладката вода и нямаш никакви грижи с прегряването. Веселяците се събират с каяците в средата на реката на куп и се започва едно разпиване на вина и ракии. Следобед гледката на лъкатушещи се лодки натам насам по реката няма как да не те накара да се засмееш, а като чуеш и бойните им песни. Повечето от репертоара на поп-фолк звездичките, но в тяхно изпълнение, над реката те звучат зашеметяващо.

Ако си сам в лодка е великолепно, можеш да пееш – аз си изциклих няколко пъти целия репертоар, включително и палавите руски песнички за Чебурашка и крокодила Гена. Можеш да крещиш на воля, да медитираш, да дишаш дълбоко, да правиш каквото си пожелаеш. Умората след такъв ден е по-сладка от всяка почивка. Заспиваш под звездите, понякога няма нужда да си опъваш палатка. Почти на всяко място за лагер има ресторантчета и капанчета наоколо.

Залезите приличат на картина на старинен бароков майстор, заслепителни в тежкото си драпирано червено злато, а всеки ден крие изненади. Много ще ви е забавен Никопол. Срещу него някоя румънска глава е построила невероятно химическо чудовище, което след няколко дни на вода из райските брегове на Дунава не може да те ядоса, натъжи или покруси, а по-скоро ще го разглеждаш като произведение на съвременното изкуство, инсталация на не особено талантлив артист в грандомански мащаби. Табелите от соцвремето си стоят необезпокоявани в града и аз лично паднах от смях пред тази: “Граждани не плюйте и не храчете по улиците.” Без коментар!

В никакъв случай не пропускайте преди Русе остров Люляк. Там се покатерваш по едни пясъци, скачаш във водата и течението те носи силно и бясно към края на острова. Там има място за излизане, само за да дотичаш до пясъците и да се цамбурнеш отново в хладката прегръдка на речната богиня. Няма такова завръщане към детството… Няма и достатъчно място тук, за да ви разкажа всичко. Опитайте го сами!

Някои участници преминават цялото разстояние от Видин до Силистра, което е “the best”, а други само отделни етапи според желанието и възможностите им. За подробности и записване: http://tid.elsys.bg или http://datravel.net

Не познавам друга страна с толкова изправен и силен гръбнак – Балкана, с такава красива глава – магнетичната Рила. Няма друга земя, чиито нозе да мие Черно море, а в пазвите й планините, реките и езерата да съхраняват вселенски тайни. България като нестинарка в екстаз е разперила ръце над плодородните равнини – Добруджа и Тракия и увлича в танц всеки, който се е докоснал до нейната надарена от Бога земя.

Заради щедрата природа и благоприятния климат днешните български земи са били предпочитано място за обитаване през всички етапи от развитието на човешката цивилизация. Първите следи от живот тук са от преди стотици хиляди години. България пази в недрата си свидетелства за ритуалните на първобитните хора, за вярванията на траките, за цивилизацията на римляните, за боговете на българите и на славяните, за величието и падението на Първото и Второто българско царство. Следи от драматичното си пребиваване са оставили хуни, готи, авари, маджари, печенеги, татари, турци…

Още в епохата на неолита (V хил. пр. Хр.) районът на Югоизточна Европа достига изключително ниво в културното развитие на човечеството. По археологическите находки се предполага, че тук е можело да се развие една от най-великите цивилизации на древността, но неизяснени досега причини слагат край на нейния разцвет.

Въпреки това в България е открито най-старото обработвано злато в света –съкровището от Варненския некропол, датиращо от 5000 г. пр. Хр., в пещера “Магурата” са открити рисунки на първобитните хора от праисторическата епоха, които не се срещат никъде в цяла Югоизточна Европа, долмените в Странджа и Сакар планина са най-древните запазени паметници на тракийската култура, наред със свещения град Перперикон. Храмовият комплекс в край село Старосел, удивителните находки в Долината на тракийските царе, култовият център при Долнослав са малка част от културното наследство завещано ни от траките – племена, чиито произход е все още загадка за историците. Най-смелите хипотези твърдят, че те са част от оцелялото население на изчезналата Атлантида и на този техен корен се дължи високо развитата им култура. Колкото и да е малка територията на България, Великият Творец сякаш от цялата Земя е избрал тук да сложи своя подпис. Както казват мъдрите стари хора, тук Бог се е навел и целунал Земята. При замервания от спътници в орбита на планетата това малко кътче от Балканския полуостров се оказва едно от най-горещите места като физическа температура от цялата земна повърхност. Малко са страните в Европа, които могат да се конкурират с България по изобилие и многообразие на минералните води. Георграфското положение на страната създава отлични условия и неповторими или рядко срещащи се природни съчетания за комплексно въздействие върху човешкия организъм.

С този потенциал България може да се превърне в една от най-търсените дестинации за хора, търсещи здраве и възстановяване на силите след преумора или стрес. На това място като печат на авторските права за творението са събрани забележителни произведения на стихиите и скалната твърд на майката Земя от различните континенти. Само за един ден можеш да обиколиш удивително многообразие от културни и природни чудеса, като нито за миг да не забравиш, че се намираш в България. Всички страни имат уникални забележителности, но тук всичко е на една ръка разстояние, докато другаде се налага да пътуваш дълго и уморително, за да посетиш всичко.

В границите на страната ни Творецът е изваял Белоградчишките скали, които са мини Гранд Каньон, Седемте Рилски езера, които приличат на местност в Тибет, крепостта на Баба Вида пък те отвежда към Централна Европа, каналите между островите на Дунава по нищо не отстъпват на джунглите на Амазонка, из сребърните пясъци край Синеморец попадаш в тропиците, около езерото Сребърна си в Африка, на Крушунския водопад се усеща духа на Игуасу в Бразилия и т.н. и т.п.

С уникалното си разнообразие и удивителна красота българската природа е истински феномен, какъвто рядко се среща по света. На малко места по света само за един ден е възможно да се посетят културни паметници от всички по-важни епохи в развитието на европейската цивилизация. Ако се стартира от град Маджарово в Източните Родопи, първо се отбиваме до единствения известен засега в България кромлех при село Долни Главанак. Той представлява 12 побити в земята пирамидални блока, високи 2-3 метра, наредени в елипса. Вероятно това е култов център на открито, подобен на известния Стоунхендж във Великобритания. След това попадаме на най-древният паметник, оставен от траките – Перперикон, продължаваме към най-старата джамия в град Хасково от 1395 г.; текето-мавзолей на Осман Баба в с. Текето от 15 в; Белинташ – светилище, посветено на бог Сабазий, обитавано от тракийското племе беси; Асеновата крепост от времето на Второто българско царство с църква, запазила стенописи от 14 в; Бачковският манастир строен през 17 в; Античният театър, римският стадион и мозайките от богаташки къщи от 1 в. след Христа, старият град от Възрожденската епоха и новият град, строен през първата половина на 20 век в Пловдив и всичко това за един ден.

Независимо от моментите, когато се чувствам като Алиса в Огледалния свят и ме обзема желание да си заровя главата в пясъка от пречките и трудностите по пътя ми в България, нямам по-любимо изживяване от това да отида в село Ковачевица, например. Зная, че само да прекрача прага й и портите на времето ще се захлопнат зад мен. Всички грижи и неприятности ще останат някъде там долу и ще ми се прииска да запея родопска песен и да се затичам бос до забрава по поляните около това магическо място. Ще се заредя с положителна енергия, ще се вдъхновя и ще се върна чисто нов в цивилизацията, за да продължа работата си усмихнат и успокоен, че има все още такива диви и запазени места, където нивото на енергията е на съзидаващо ниво и винаги мога да се скрия там и да се завърна към себе си.

Не случайно със земята българска е свързана появата на едни от най-интересните и важни езотерични учения на европейската цивилизация. Да започнем с първите българи, които, за разлика от множеството други политеистични племена от древността, са тачили единобожието в лицето на великия Бог на небето Тангра. Те са донесли уникалния си календар в Европа и са живеели в преносими къщи с овални форми – юртите, които са примитивни космически обсерватории. Българите внимателно се вглеждали в пътя на звездите и очаквали вдъхновение от горните светове, пазейки спомена за небесната династия, от която водят началото си.

Митичният Хермес Трисмегист, основател на Западната окултна традиция, е завещал уникалното си учение на жителите на Балканите. Следващият учител, живял по българските земи е легендарният Орфей. Той е създател на изключителната по значението си езотерична школа, чиито искри запалили огъня на древногръцката антична култура и духовност. Орфей е завещал невероятните си музикални прозрения, достигнали до нас вплетени в ритмите на българския фолклор, полетял в космоса, омагьосал не един чужденец и покорил световните класации в песни на Питър Гейбриъл и Кейт Буш.

След покръстването на българите от княз Борис І забележително е делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици.

През Средновековието в България се появява уникално учение Богомилството, донесло първите светли идеи за свободата на човешкия дух и демократичните принципи на Божествения свят в мракобесните столетия на догми и невежество. Въпреки, че е унищожено от църквата, то е потънало в дълбините на европейското колективно подсъзнание, пренесено в сърцето на стария континент от катари и албигойци. След векове е вдъхновило Ян Хус и Лутер, които са в основата на Реформацията на църквата.

Последното проявление на духовната българска верига е появата на Учителя Беинса Дуно в тялото на землянин с името Петър Дънов. През 1898 г. изнася във Варна беседата си “Призвание към народа ми”. За пръв път пред обществеността, вече осмислил мисията си, той се представя като световен Учител, призван да предаде на хората в България и на цялото човечество новото учение, което да подготви преминаването на човешките същества към висшето съзнание на следващото стъпало от еволюцията. Той създава основата на земното Бяло братство в България. Изгражда ашрама “Изгрева” в София, помагал е със съвети както на цар Борис ІІІ така и на обикновените българи.

Могат да се изпишат хиляди страници за значението на делото на Учителя Беинса Дуно, но истински може да се изпита смисъла му по време на свещения танц Паневритмия, който се играе във всички по големи градове на страната от 22 март до 22 септември. Най-силно е изживяването на големите празници на Бялото братство в края на август на Седемте Рилски Езера.

Една моя позната грузинка, която живее в Гърция, обожава да си почива във Велинград – един от балнеологичните центрове в Родопа планина. Тя ми разказва, че когато изкара 10 дни в България и се върне в къщи е най-добрият човек на планетата. Не се кара с никого, погажда се с децата си, не вдига скандали на съпруга си, не обръща внимание на дребните проблеми. Минават няколко месеца обаче и тя отново е изнервена, пак от мухата прави слон, не е доволна от живота си и децата все по-често й казват: “Мамо, защо не ходиш по-често в България. Тази страна ти се отразява толкова добре, ставаш толкова мила и приятна.”

Опитайте и вие да усетите магнетичната сила на тази земя, да се заредите с положителна енергия и дори и да не вярвате в тези неща се оставете на приключението да откриете едно скрито съкровище и да станете част от светлите лъчи на мъдрост, истина и любов, които започват от тук и в близко бъдеще се надявам да обхванат и целия свят.

В Сибир и в цяла Русия съществуват едновременно две паралелни реалности. Те рязко се отличават една от друга. За всеки събудил сетивата си сблъсъкът между тях е шок. Едната реалност е удивителната природа, култура и архитектура, необятният простор и разнообразие на гледки, преживявания, осъзнавания. Другата реалност е общественият строй на манипулиране и робство, който продължава да се прилага на горките хора там. Политическият, икономически и социален гнет, в който са поставени жителите на тази необикновена страна, е много силно осезаем, когато си отворил душата си за вселенската свобода. Осъзнавам, че това е моето изживяване в Сибир и то е отражение личната ми реалност, но през цялото време си мислех за едно нещо. Колко сме безпомощни да направим нещо за промяна в съзнанието на другите, докато не интегрираме собствената си „сянка“. Тази дивота на езерото и на земите около него лекуват душата със сигурност.

Най-бързо до Байкал се стига с полет до Иркутск от Москва. От там за още 6 часа и вече си по недокоснати от човека части на езерото.  На километри от теб няма никакви селища. Територията около Байкал е огромна. Наслаждаваш се на буквално спиращи дъха природни картини и в същото време болезнено виждаш как паралелната реалност на обществения строй  опустошава богатствата на Майката Земя.

Това място задължително трябва да бъде запазено възможно най-недокоснато от човешка ръка. Не случайно си позволявам да използвам думата „трябва“.  Тази чистота на първозданната природа пази чистотата на нашите души. Ако продължаваме да безчинстваме и да разпиляваме нелепия си боклук навсякъде, накрая ще се заринем в лайната си. Това, което се случва в Сибир с хората, няма да доведе до нищо добро. То се случва с хората навсякъде! Позволявам си да съм краен, за да изразя учудването си, как е възможно да не разбираме, че унищожаваме Майка си, върху, която живеем.

Бистро Иркутск

Преди толкова интензивно да преживея и осъзная всичко това, нека разкажа за началото на това шантаво приключение. Още от първото си преживяване в Иркутск попаднах в сюрреалистичен филм. От студентските си години искам да посетя Сибир и беше много вълнуващо да кацна на летището в Иркутск и да се срещна с приятели от Самара. Те организираха пътуването ни и се налагаше да изчакаме няколко часа буса което ще ни закара до ферибота. От всички възможности на региона те бяха избрали остров Олхон, едно от най-свещените места на сибирския шаманизъм.  Отдавна не се бяхме виждали и срещата беше емоционална и вълнуваща. Имаше два часа докато дойде превоза и решихме да пием по чай в близкото барче. Единственото заведение всъщност до самото летище с вид на американска бързо оборотна закусвалня като от американските сериали. Запътихме се натам с багажите. Седнахме вътре и част от групата отиде да поръча на бара. Избрахме си съвсем не по сибирски скромно зелен чай и пица.

В този момент чух съсредоточено потропване на токчета, идващо в наша посока, и се появи сервитьорка с поднос. На него се кандилкаше половин литър водка в химическа колба, после имаше две малки чашки, два сухара и мезе сушена рибка. Момичето енергично се приближи към нашата маса и със свеж глас и усмихнати очи изчурулика: „Водката ви!“. Погледна ни игриво, но срещна неразбиране и ококорените ни погледи и застина в изненада. Наоколо нямаше никакви други хора. Много се обърка момичето. Сякаш някой и беше натиснал стопа и не можеше да вземе решение.

Аз реших, че приятелите ни са решили да се пошегуват и да ми направят сибирско посрещане с водка в 7 часа сутринта, но те се върнаха и се оказа, че не са поръчвали водка. Настана голямо чудене, когато в заведението нахлуха двама трапери с камуфлажни костюми, със смешни накривени шапки и пиянски физиономии. Те от входа на бистрото извикаха: „За нас е водката“ и ухилено си взеха подноса. Оказа се, че били пили цяла нощ и заспали. Пропуснали си полета и сега бяха отишли да си купят нови билети и докато чакат дневния полет, седнаха до нашата маса и със скоростта на светлината пресушиха по две чашки една след друга.

С приятелите ни се заговорихме за приключенията ми в Колумбия, когато един от траперите се включи ни в клин ни в ръкав в разговора ни. Пита ме, за какво ходя по тия места и какво толкова имало там. Каза ми предизвикателно: „Истинската романтика е да отидеш с танка в дълбоката тайга. Когато стигнеш най-дивата част, да излезеш и да вдишаш въздуха на минус 50 градуса в белотата на снега.“

Аз му отговорих, че според мен изобщо не трябва да се ходи толкова надълбоко в тайгата, а по-добре  това място да се остави на мира, защото с танка причиняваш такива неща, които могат и да имат „Ефекта на пеперудата“ в колективното ни несъзнавано.  Той изобщо не разбра какво исках да кажа, разбира се. Гледаше ме предизвикателно, но и смирено, защото моя тон излезе малко от баланс.

В този неудобен момент дойде буса и се натоварихме на него в посока пазара на Иркутск. Това е един от най-чудните пазари, на които съм бил. Невероятно място! Обожавам пазарите, бил съм на какви ли не, но през юли месец пазара на Иркутск дава невероятно изобилие на всичко вкусно за ядене на Земята. Истински азиатски пазар, на него истински почувствахме, че сме в Азия, една друга Азия.

Островът

Накупихме си храна и се наредихме в буса с още безброй жени. Потеглихме свряни в тесните седалки в интересна бус йога. Но за сметка на това преминахме през космически пейзажи, които съм гледал от снимките и предаванията за пътешествия по телевизията.

След много часове най-после стигнахме до ферибота за острова. Налагаше се да изчакаме следващото корабче и веднага разцъкахме пазарчето. На сергийките имаше великолепни неща. Ние залепнахме на камъните и една от продавачките започна да ни разказва. Показа ни чароит – който има магически лилав цвят с бели нишки в него.  Девойката ни каза, че го има само наблизо от тук и вече не се добива. Затова е доста скъп и ценен, изчерпал се е! Показа ни серафинит за връзка с небесните армии, който също добиват в района. Разказа ни за Бурхан – защитникът на Байкал, който щяхме да срещнем на острова и във формата на скала и като дух. Върнахме се до буса и се качихме на ферибота. Разстоянието е кратко, но вълнението ни вече беше огромно. Очакванията ни също.

След още два часа по прашните пътища на острова, там за огромна радост няма асфалт, едно много позитивно нещо продължихме през по дзен оголената красота на острова. Тази част на Сибир се намира близо до Бурятия. Бурятите са шаманисти и будисти и са типични азиатци, разхвърляни и непретенциозни.

Хужирска треска

Минахме покрай мърляво бурятско село и пристигнахме в Хужир, главното селище на острова. Очакванията ни започнаха да се пропукват още докато влизахме в разпиляното село. На хълма стърчаха високи антени, предаватели за мобилните оператори и тези железа не изглеждаха никак хармонично забити точно там. Хужир може да бъде чаровно селце с типичните руски дървени къщи, но повече прилича на Канзас или Тексас като излъчване.

Наблизо е местността Шаманка, където е живеел един от 12 духа на Сибирския шаманизъм, но си мисля, че той отдавна е напуснал. Подозирам също така, че е проклел това място. В миналото на това светилище е можело да се ходи само с шаман и по определена причина, това е била свещена територия за измолване от Духа на спасение или разрешение на сложна ситуация. Но през 1937 година съветската власт построява селище точно до тази светиня и тя става обикновена туристическа атракция. Мога да ви занимавам часове с това, в какво са превърнати прекрасни човешки същества от подтисничеството и великолепни природни дадености от експлоатация в Русия, но това не е толкова важно.  Не е важно и че са разрушили светилище на Старата вяра. Нека сложим настрана реалността на хората и илюзията, в която живеят, и се гмурнем в другата реалност на Байкал.

Залези от Шаманката

Настанихме се криво ляво с безброй лъжи и напрежение и излязохме да медитираме по залез на свещената скала. Територията на свещеното място започва с тринайсет тотема пазители. Те са окичени с цветни панделки и вързопчета, както всяко свещено място по тези земи. След тях се слиза до скалата и пред теб се открива съвършена гледка на мир и любов.

Няма думи да опиша колко красива е, която и да е част на езерото. Но от тази точка на острова се отваря зашеметяваща картина, особено по залез. Светлината се променя във всеки един момент, слънцето излиза и влиза в облаци. Голите скалисти брегове на езерото са като древни барелефи. Сенките чертаят символи по скалите и водата.

Вдъхновяваща красота и усещане за безпределност на природата и сетивата. Става ти леко и напрежението стихва, поне за малко. Защото в следващия момент трябва да преодолееш контакта с тълпа пищящи китайки, които се кълчат на скалата и си правят селфита със модерните стикове и едновременно с риск да се опнат в пропастта на стръмните брегове.

Ако се зачетете за Байкал, ще ви се завие свят. Информация колко е уникално това място ще намерите в нета в изобилие. Малкото, което видяхме, оправда очакването ми за самата природа на Байкал. Въпреки всички перипетии, решихме да се наслаждаваме на престоя си там. Да не обръщаме внимание на строя на руската империя, а да се радваме на живота.

На следващия ден единодушно си организирахме екскурзия до диво и недокоснато място от острова, за да видим прословутата прехвалена природа на Байкал. Закараха ни с уазка в дън гори тилилейски до началото на една пътека. Слязохме от камиончето и шофьора ни пусна да се да се разходим сами през гората, за да стигнем до брега на езерото. Попаднахме в място, което дори и не съм си представял, че е видя някога.

Свързване с музикалните сфери на природата

Толкова жива и трептяща гора не съм посещавал в живота си. Спряхме се за момент и онемях, защото в ромона на потока чух друга музика. Неземна, като лечебна мелодия с особена шумяща честота. В следващия момент осъзнах, че музиката идваше от движението на мравките по земята. Цялата повърхност на гората беше покрита с мравки, които щъкаха натам насам. Нямаше място, където да седнеш. Накъдето и да погледнех наоколо беше плътно с тях, като покрито с килим.

Освен музиката, която правеха, с движенията си създаваха живи вълни и правеха земята да изглежда подвижна и жива. За първи път в живота си присъствах на симфония на мравки и поток в безгрижната пустош на сибирската тайга. След това срещнахме невероятни феи цветя по пътеката: орхидеи, лилиуми, соколенти, анемонии и рододендрони. Прототипи на много растения в Европа и Азия.

Стигнахме и до брега на Голямото море както го наричат. От ерозията на бреговете се виждаха различни слоеве на склона. Това място е рай за изследователи и любители археолози. В един черен слой, който най-вероятно е бил огнище, един приятел откри накрайник за стрела от интересен камък и зъб. на нерпа Нерпите са един от символите на Байкал. Това са единствените сладководни  тюлени на тази земя.

На следващия ден си направихме разходка с лодка до други острови. На един от тях наблюдавахме тюлените. Превъзходни същества, но са заплашени от унищожение заради алчността на човека. Разхождахме се пеша по острова и за 5 часа преход сменихме много различни пейзажи. Преминахме през истинска пустиня, монголски възвишения, европейска гора, тюркоазено езеро. Събирахме чибрец, вид дива чубрица, на един от островите посетихме ступата на Просветлението и изпълнихме ритуали за привличане на повече осъзнатост в живота си.

(следва продължение….)

Перу днес е най-вече известно с Мачу Пикчу, линиите Наска, езерото Титикака и е едно от най-посещаваните места на Земята. Изброените места на силата се намират в южната част на страната, но Перу разполага с огромна територия и крие невероятни места и тайни в по-трудно достъпните си места. Между Амазонската равнина на север и Тихия океан на запад, защитени на юг от заснежените върхове на Белите Кордилиери са се ширнали Амазонските Анди – планинска верига, покрита от гъсти тропически гори. Най-високите й части стигат до 3500 м.

В „хълмистите джунгли“ – селвата, живеят „Воините на облаците“.
Тази област на Перу не е лесна за достигане и не е толкова посещавана от туристи. Нямаш никакъв шанс да се сблъскаш с тълпи корейци, например. Няма билбордове по пътищата, погледът ти не засича в простора електрически далекопроводи, ефирът е чист и звънък. В повечето случаи има кални пътища до забележителностите, без указателни табели и информация. След като се отпуснеш в атмосферата на тези зелени дълбини, разходиш се в пищната природа и разбираш, че това парче земя е пазено досега. Не случайно едва през последните 20 години тук идват външни хора. Едва напоследък, то започва да ни се разкрива. Сега вече сме готови за информацията, която съдържа. А тя носи нови хоризонти за развитието на човека.

Чачапояс по здрач

Пристигнахме в град Чачапояс по здрач. Пътувахме през мистериозни хълмисти джунгли, обвити в облаци, през пищни зелени картини, планински езера и причудливи скали. Идвахме от градчето Тарапото – от Амазонската равнина в посока към океана.
Когато се стоварихме в центъра на града, улиците бяха пълни с народ и площадът бълбукаше като типична южноамериканска бъркотийка. Умората ни повали веднага по леглата в хотела и реално видяхме къде сме пристигнали на сутринта. Посрещна ни центърът на безлично перуанско градче. Квадратен площад Плаца ди Армас, малки тераски на избелените сгради, нищо особено на пръв поглед. Повечето перуански градчета не блестят с кой знае какви архитектурни забележителности, но при всички случаи енергията и атмосферата са толкова различни от всичко, което съм виждал по света, че се радвам на притихналото градче. Една приятелка, като разглеждаше снимките, ми каза, че прилича на Колумбия и ако погледнем на картата ще видим, че не сме далече от Колумбия.
По тези земи живеят чачапойците. Областта им е често наричана „Културната област на Амазонските Анди“. И има защо. В този район се намират удивителната крепост Куелап, загадъчните съркофази Карахиа и тук е открито най-голямото количество „книги“ от традиционното възелно писмо на инките. Центърът на чачапойската култура е бил басейнът на река Утчубамба. Това е била свещената река, чиито води не са докосвали, а само са я обожавали и възпявали. За земеделие и практически нужди са ползвали река Мариньон. Поради големият размер на река Мариньон и обкръжаващия я планински терен, регионът е бил сравнително изолиран от брега и други части на Перу. Така остава и до днес.
Хроникьорът Педро Сиеза Де Лео`н дава някои интересни сведения за чачапойците през 16 век:
„Те са най-белите и най-хубавите от всички хора, които видях в Индиите, и техните жени бяха толкова хубави че заради тяхната нежност, много от тях заслужават да бъдат жени на инките и също да бъдат заведени на Слънчевия храм“. Името чачапояс „сача пуя“ на езика кечуа, на който са говорили инките, , означава „хората от облаците“. Тайните на Чачапойците са много. Като се огледаш в града не са останали много представители от тях и това определено доказва теорията за извънземния им произход. Нали ги описват като бели красиви хора, които са се появили и после също така мистериозно са изчезнали. Оставили са следи в ДНК на местните обикновени индианци, но от красиви бели хора няма и следа.
Чачапояс са били като благородници, фини и изящни и много се различавали от типичното местно население на набити и грозновати индианци. Сега те се разхождаха по улиците на неугледното селище. Самото градче не е толкова важно. То е просто място за нощувка и отправна точка за няколко езотерични забележителности.

Крепостта на безсмъртието

На 70 км от градчето Чачапояс тази загадъчна цивилизация е построила крепостта Куелап. Изследователките на В. Попова и Л. Андрианова заявяват през 2011 г., че Куелап е един от древните комплекси създадени от извънземна цивилизация. Той може да не е древен, тъй като радио-въглеродния анализ показва, че строежът му е започнат през 6-ти век след Христа, но в него са събрани важни послания, подобни на тези от житните кръгове, но от камък.
Това място носи специална енергия. Тя е необходима за старта на пълна промяна в качеството на съществуване на човечеството. Дошъл е момент е да преминем в по-високо ниво на съзнание като кристалически същества с помощта на обединението на съзнанието ни. Комплексът представлява последния момент на цивилизацията на Земята преди Прехода.
Цивилизацията Чачапояс се е материализирала за известно време тук и е оставила кодове в пространството. Активирало е кодовете с каменни символически конструкции, след което се е преместила в измеренията, за да помага на други развити същества. Кодовете са свързани с предстоящите промени, които вече се случват на Земята. Човек, който медитира върху конструкцията или посети мястото и възприеме енергиите лично, задейства спящи кодове в ДНК-то си и има възможност да премине на по-висока честота на вибриране.

Кои са „воините на облаците“

Мястото е магнетично и притихнало сега. До него се пътува с джипове по криволичещ път над дълбоки урви и пропасти с гледки към река Мариньон и могъщите гърди на планината. Стига се по ръба до обширен паркинг и от него вече гледката ти подкосява краката. Навсякъде е обрасло в тропически пищни растения и едва се виждат следи от човешка ръка. На различни разстояния пред теб са истински картини на планински хребети с разчертани геометрични форми по тях.
Тръгва се от паркинга по пътечка и по вдълбани стълби се приближаваш към руините. Отдалече се вижда, че е грандиозна крепост – половин километър дълга и сто метра широка с входове от всички географски посоки. Порталите приличат на вагини и някои антрополози смятат, че Куелап е конструкция за генериране на космическа енергия.
Извън езотеричните предположения комплексът със своите огромни размери и сложното техническо изпълнение може да се сравни само с Мачу Пикчу. Установено е, че за създаването му са били използвани три пъти повече строителни материали отколкото за Великата Хеопсова пирамида в Египет.
Чачапойците са били великолепни инженери. Доказателство за това е, че в този регион, където вали непрекъснато, те създават перфектна система за отводняване и тя им е помагала да поддържат помещенията си сухи. В крепостта е имало повече от 400 постройки и свещеното пространство е било обкръжено с мощна стена с височина 20 м. Сега е останало малко, но достатъчно. Онемяването е пълно. Къщите са каменни и имат кръгла форма. Покривите са конуси от листа.
Ние първо се изкачихме в Горната част на цитаделата и там като магнит те привличат останки от кула, която е била астрономическа обсерватория. Тя е разположена на височина 3000 метра на стратегическо място, от което се открива невероятна панорама. Няма думи да се опише чувството, което събужда простора и природата, въпреки че леко ръми и облаците са на една ръка разстояние. Преминаваш през различните части на крепостта и малки релефи по стените разбуждат въображението ти. Със сигурност са имали определена цел да построят Куелап на това място и неговата форма на стъпало или парче черен турмалин само събужда повече въпроси, отколкото да дава отговори.
Теориите са безброй. Постройка като Куелап по-скоро се среща при викингите, които трудно биха могли да стигнат до тук. Учените предполагат, а Джеймс Редфийлд в книгите си от поредицата „Селестинското пророчество“ се докосва до истината, че в различни етапи от развитието ни, загрижени за нас същества от по-високо измерение чрез каменни строежи, свалят на физическо ниво нови посоки, които да дадат тласък в развитието ни. Такива са и маите, и цивилизацията Чавин в Белите Кордилиери, и много други.

Поклон пред природата

Ако всичко това не ви се струва интересно и не обичате да се „кланяте“ на камъни, пак си заслужава да посетите тази част на Перу. Наблизо до Чачапояс се намира един от петте най-високи водопада в света с интересното име Гокта.
На север от самото градче попадаш в райска природа. Чисти водоскоци с малки басейнчета преливат едно в друго с тюркоазена вода. Около теб цъфтят орхидеи на фона на сочно зелена растителност. Качваш се нагоре в планината и стигаш до Гокта. Водопадът е висок 771 м. и е открит едва през 2006 г. Местните жители се бояли от проклятието на сирена, която живеела там, ако разкрият водопада и не споменавали за него. Седем години след откриването си водопадът става все по-известен и посещаван.
Независимо дали си изкушен от езотерични тайни или природни чудеса Северно Перу е задължително в списъка на всеки авантюрист пътешественик.

Всеки човек стъпил веднъж по бреговете на Титикака, съзнателно или несъзнателно, изтрива негативните преживявания от магнитната лента на мозъка си. След такова озарение от теб зависи какво ще запишеш на харддиска си отново. Езерото, разположено на 4000 м. надморска височина, само по себе си е живо съзнание! Което ме отпраща към идеите на романа „Соларис“от Станислав Лем и си спомням за Живата планета океан.
Езерото Титикака има специална енергия! Това е клише, но наистина трудно може да се опише с думи дълбокото въздействие на вълшебното водно пространство. А освен всичко, което ти се случва на вътрешно ниво, наоколо е толкова красиво, че храни душата ти с благодат. А гостуването при племето Урос, което живее на тръстикови острови в Титикака, сложи района на първо място в личната ми класация. Със сигурност срещнах най-интересната, странна и древна култура, която съм виждал в пътешествията ми.

До островите се стига от пристанището на град Пуно. Типичното перуанско градче в селски колониален стил дреме на брега на езерото и е гара разпределителна за земните и водни чудеса на района. Качихме се на моторна лодка и тръгнахме на невинна туристическа разходка. Отдалечавайки се от града, заплувахме през тъмносинята шир покрай населения бряг. Отминахме малък остров с луксозен хотел, построен да се събуждаш с уникална гледка.. След време се заличиха очертанията на града и той се превърна в точка…
В този момент навлязохме във воден път между тръстикови острови… Плъзнахме се по „изгубената магистрала“ и сякаш се всмукахме в друго време и пространство. Така след 15 минути реката в езерото ни изведе на обширно вътрешно езеро и се появиха островите на племето Урос.
След всичко видяно до сега в Перу си мислих, че няма накъде да се изненадвам повече. Обаче директно „дадох на заето“ туууут, туууут…, малко след като слязохме на един от многобройните плаващи острови. Имах нужда от доста време да осъзная къде съм попаднал и сега осъзнавам, че чак преди да си тръгна, успях да се отпусна в преживяването.

Напред в миналото

Акостираме при един от фамилните острови. До модерната ни ладия са „паркирани“ тумбестите сламени лодки на семейството. Веднага се забелязва високата наблюдателна кула от слама със стълба до горе. Чудих се, какво ли ще е усещането да стъпиш на тръстиков остров. При първата стъпка, кракът леко потъва в сламата и чак при втората стъпка вече уверено крачиш по „живия остров“.
Посрещна ни цялата рода, която живее на тези 200 квадратни метра. Само от бърз поглед наоколо, вече можех да кажа, че по еко, био и каквото се сетиш там живеене близо до природата, за което всички ние говорим, тук си съществува от столетия. Хората Урос не са го променяли и изгубили. На нас ни се иска да се завърнем, там където тези хора винаги са си били.
Както всяко нещо и този начин на живот има своите добри и лоши страни. Той си е специален за тях и не е необходимо всички да заживеем така. Като ги видиш как са се вписали в средата на водната шир и ти се преобръщат представите за смисленост. Виждаш как работи една устойчива затворена еко-система, за която в научните среди тепърва се изграждат парадигми. Пише се в списанията за тях, разискват се теории на конференции и се мислят стратегии как да се върнем там.
Племето Урос използват най-близките до тях природни дадености и изграждат живота си така, че да се впишат в природните условия и ритми. Те успяват след използването на суровините наоколо, максимално да ги „рециклират“ и върнат в природата с най-малък процент замърсяване на околната среда. Всъщност те нямат избор и ако не внимават с боклука, могат бързо да се заринат в него. Вдъхновяващо действа да разбереш, че има начин да се хармонизираш със природата и би било добре да знаем как действа, едно такова сливане с Майката Земя.

Вълшебната тръстика

На тази малка площ се оказва, че има всичко, което му трябва на човек за да живее добре. Най-вече има тръстика и племето я използва за всичко. От нея правят минималистични къщички и палатки с дизайнерски вид . Това е покрива над главите им. От същата тръстика са лодките им, леглата в семплите къщурки с разхвърляни дрехи и самият остров, разбира се, на който живеят. Островът се прави от големи естествени полета тръстика, които по специален начин чрез въжета и колони се укрепват и застопоряват. Освен всичко това използват свежата реколта на тръстиката, за да си правят питателна салата. Приготвят си храната на керамична печка и ползват за гориво изсушени коренища на същата тръстика. За душата и молитви имат вътрешно езерце с храмче по средата и градинка с цветя и зеленчуци, посадени на пръст, докарана от брега.
Много е добре за всеки западен мозък да попадне на такова място. Ние сме обременени със стандартите на обществото и с вечното искане, пък и търчане, за да го постигнеш. Тук на острова те пронизва идеята, че имаме постиженията на европейското мислене, но нямаме пространство за себе си от всичките тези мисли…
Тук пространството и просторът са като мехлем за финните ти тела. Крача между къщетата, чудя се на морските свинчета в клетка, те между другото ги ядат, както и заблудени патици из тръстиката.
Шефчето на острова е „главата на семейството“ баща, чичо и вуйчо и след като ни настани в полукръг на тръстиков пейки ни почерпи с тръстика за добре дошли и започна да ни разказва за историята на племето си. Ето какво ни обясни той накратко: „Плаващите острови са изкуствени и са изградени от корени, тръстика и кал. Тъй като тръстиката загнива, периодично се поставя нов слой. Всяко семейство си строи такъв остров за около 9-10 месеца, на който живее и отглежда децата си. Те се изграждат от стари корени, събрани на едно, върху които е поставен слой тръстика. Цялата платформа плава в езерото, закотвена с едно въже. В близост има два острова за начални училища и един за поликлиника, където лекари от Пуно идват всеки ден да работят.“ Индианеца разказваше историята, но бях нетърпелив сам да изуча всяко ъгълче, но все пак изчаках да довърши легендите и историите на племето си.
Много интересно ми стана като спомена, как, когато някое семейство се скара със съседите си, откотвя острова си и го мести на друго място. Има решение и за лошата тъща – ако досажда много, мъжът в семейството взима един голям трион и отделя частта с къщурката и надалече.

Възстановена връзка

Единственият признак, че тук научния прогрес не е останал незабелязан, са слънчевите панели, даващи ток плюс касетофон и телевизор на батерии. Местните се къпят в езерото, чиято постоянна температура е 14 градуса.
Предлагат пъстроцветни тъкани пана, в които се разказва историята им. Също жените носят забавни помпони и нека да отбележа,че неомъжените момичета носят розови помпони, а когато се омъжат слагат черни. Една приятелка реши да изпробва как действат розовите и се закичи с тях. После сподели, че мъжете променили начина, по който я гледат от розовите помпони.
Стоях на вишката и разглеждах островите наоколо, вдишах Вселената през усмивката си и благодарих за възможността да се докосна до живота на тези хора. Племето Урос ми приличат на косматите нисички мечоци от последната серия на сагата Междузвездни войни „Завръщането на Джедая“. Чувствах се попаднал на друга планета. Освен че са малки на ръст хората Урос са закръглени и с обли лица, добрички и спокойни са, а и мъжете носят цветни шапки в най-ярките възможни цветове, които човек може да си представи.
Много бързо минаха три часа и трябваше да се връщаме обратно. Никак не ми стигна този миг от разместването на измерения и пространства. Оказа се, обаче, че можеш да останеш да нощуваш на островите и следващия път задължително ще го направя. А сега не ми остана нищо друго, освен да си взема цветна шапка и сувенири. Изживяването беше кратко, но толкова интензивно, че се качих на лодката пълен с мъдростта на природата. Все още не можех да повярвам на щастието си да бъда сред тези хора. Каквото и да пиша още, за усещането да си там, за начина им на живот, най-добре ще го усетите, ако ги посетите. А това искрено пожелавам да бъде подарък от съдбата за всеки един от вас!

Живот на вода

Преди 400 години, при идването на испанците, група индианци не са били съгласни да слугуват и навлезли вътре в езерото и започнали да живеят в построените от тях плаващи острови. И до ден днешен говорят техния език аймара, звучащ ми малко на японски. „Здрасти“, преведено на аймара е „камисараки“. През по голямата част от историята си са се препитавали от риболов. Уловът са го заменяли срещу картофи, плодове, зеленчуци и други стоки от брега. Така било докато един професор не дошъл преди 50 години. Представлявал мисия на християни – евангелистите. В началото го приели недоверчиво, но той останал да живее сред тях и малко по малко, научавайки местния език, започнал да им влияе.
Научил ги как да привличат и посрещат туристи, как да правят сувенири. Препоръчал им да слагат по една сламена глава на края на типичните лодки, за да са по-интересни. С него дошла и религията на евангелистите, които построили първото начално училище. До този момент никой не е бил образован, никой не говорил испански. Хората нямали божества, а вярвали в природните сили – водата, дъжда, слънцето. Дошли няколко филмови екипа, правещи документалистика, която популяризирала това място. Един японски студент пристигнал да изучава културата им като живял във всяко семейство по няколко седмици. Те го наричали „Червеното лице“, тъй като при идването си изгорял страхотно от слънцето. Така местните малко по малко започнали да живеят по-добре и поради това уважават много посетителите си.

Ако се интересувате от духовната топография на планетата Земя и така наречените „енергийни места”, то e задължително да посетите Араму Муру в Перу. Там се намира едно от порталните места към други измерения и пространства, една от „звездните врати”(Star Gate) в нашия свят. По планетата ни има много такива точки. Всяка е с различна честота и сила на енергията. И в България има такива места и ще ви разкажем за тях, но Араму Муру е от най-висока категория. Там освен зареждане с чиста светлина се случва пълна трансформация и преминаване към по-високо ниво на съществуване, стига да си готов за това. Животът ти след срещата с това място никога не може да бъде същия, освен ако не си „кон с капаци” и не цвилиш, вместо да говориш.

„Тук живее енергията” ни каза нашият водач Олег Михайлович Чернье (Чом), който е изследовател на древната история и мистична топография на Земята.”Араму Муру е място на силата с една от най-високите вибрации в света, защото е тясно свързано с Атлантида и е тясно свързано с бъдещите промени, които предстоят на човечеството и преминаването ни към по-висше измерение на живот.”
Араму Муру се намира на пътя от знаменитото градче Пуно към алхимичната столица на Боливия Копакабана, наблизо до езерото Титикака и на един час от Перуанско-Боливийската граница. Първото въздействие, разбира се, идва от височината – 4000 метра. А за другите влияния и изживявания всеки може да разкаже своята приказка. Тя се случва според собственото му развитие и честота на вибрациите, които излъчваме. По-долу ще чуете моето приключение, което ми помогна да стигна по-близо до самия себе си и да разбера какво да правя, за да реализирам потенциала си.

Вкаменени гиганти и причудливи легенди

Пътят до Араму Муру прекосява необятно плато, което в далечината се съединява с небето. Наоколо са пръснати малки къщурки, които изглеждат непроменени от векове. Не се забелязват електрически жици, няма билборди, почти и хора не се виждаха, а само прасета, алпаки, овце и кози пасяха по поляните. Оставаш насаме простора на равната шир и красотата на картините от облаци. Още отдалече забелязах странните червеникави скали и усетих аурата им от разстояние.
Преди да спре рейсът и да ни кажат, че сме пристигнали, вече знаех, че това е мястото и не можех да откъсна поглед от причудливите каманяци. Много отдавна, незнайно в кои времена тук живеела раса гигантски хора. Огромни били не само те, но и животните около тях. Чом ни обясни, че според изследователите на древната история на планетата ни на това място Земята се е уплътнявала и от по-финната и информационна структура се е превръщала в материята, която виждаме сега.
Заради втвърдяването е настанало време, в което е трябвало расата великани да си тръгне, защото идвало ред на цивилизацията на човеците в твърдо физическо тяло. Гигантите с качествена енергия, чиито еквивалент са днешните просветлени, са се преместили в подобно на своето измерение и са продължили развитието си там. Араму Муру е била портата, през която светнатите гиганти са преминали отвъд. Други не разбирали Върховния замисъл на Вселената и отказали да си тръгнат. Наложило се да бъдат вкаменени и около портата и на други места могат да се видят силуети на хора и животни, застинали във вечността.
Дълги векове през портата е можело да се преминава, докато се е уплътнявала Земята. Възможно било от този свят да се отива в други, но постепенно качеството на хората се влошавало и на вратата са сложили пазачи, които да следят, кой влиза. В един момент портата съвсем се втвърдила, защото настанал тотален хаос на земята, който наблюдаваме днес сред хората и се поселил страх в това място. И досега местните жители стоят отстрани и наблюдават белите, които медитират на портата. През последните 2-3 години са започнали да приемат скалните извивки като туристическо място и малките момчета от местното племе аймара ни предлагаха букети с накъсани билки за дребни монети. Тревите имат силен аромат и досега си пазя букетчето, което ароматизира стаята ми и ме връща в изживяването там, което из основи разтърси съществуването ми.

Зависи от гледната точка

На някого Араму Муру може да му се стори само причудливо природно място с интересни скални образувания, но стига само да утихнеш и да поседиш на камъните и разбираш, че това малко късче земя е повече от земна твърд. Около мястото витаят много легенди, различни хора с по-силни възприятия описват чудни изживявания.
Нашият водач Олег Чом ни каза, че е бил няколко пъти на това място и винаги усеща по-различен начин портата. Всичко зависи доколко си готов да проникнеш през тайнствената завеса на рационалното, на видимото и да вдишаш Вселенското познание през усмивката си.
Първото, което направихме след като слязохме от рейса е да се събуем боси, за да уважим свещената земя. След това се покатерихме по гърба на вкаменена гигантска змия, която символизира човешката сексуална енергия, позната като кундалини. Всеки от нас в мълчание мина по дългата скала и събудил силата си, беше допуснат да продължи към самата порта. Пътеката минава покрай ниви, засети с картофи, покрай скали, които приличат на гигантски графични рисунки, с дупки през които надниква небето. Ухае на ароматни треви и колкото по навътре навлизаш, толкова става все по-тихо и по-тихо. Покатерваш се по скалите, за да се снимаш и имаш усещането, че земята кънти под краката ти. Самата местност не е толкова голяма, но енергията наистина можеш с нож да я режеш, усещането е като на Молитвения хълм на Рилските езера.
Няма как да не се ококориш при вида на самата порта, която представлява два високи четири-пет метра улея от двете страни на издълбано като порта вдлъбнато пространство в скалата. Улеите са тесни и церемонията за иницииране започва с влизането в тях и стоенето със затворени очи. Те не водят навътре в скалата, както и портата, но те отключват други лостове в съзнанието ти и то се носи към своя център и отключва ръждясалите ключалки на истинската ти същност. Падат маските и защитите и оголен и задъхан осъзнаваш величието си и потенциала на безграничната енергия в теб.

Съединяване на небето и земята

Усещането е неописуемо и тук наистина човек се пренася в други светове и други пространства. Душата ти сякаш се изпълва с безкрайния космос и ти се разкрива смисълът на живота, както и съвършенството на условията, създадени, за личностното ни развитие и пътя към безсмъртието.
Без да съм бил на много места по света мога да кажа, че това е едно от най-впечатляващите със сигурност. И ако Мачу Пикчу е грандиозно човешко творение, тук всичко се случва на вътрешно ниво. Портата излъчва особена вибрация, а тя действа като захвърлен в личното ти езеро камък. Първо разлюлява повърхността и поваля стената за защита, която всеки гради с годините, после потъва надолу, размествайки пластовете вода в теб, пада на дъното и предизвиква пренареждане в основата на съществото ти. Размътва водата, за да видиш в танца на калта символите на израстването и посоката, в която да вървиш. Тази вибрация отеква някъде дълбоко в паметта на душата ти. Съединява те с фонтаните енергия наоколо и ти става леко, хармонично и се свързваш с безкрайната вселена на потенциални възможности, които се вихрят пред нас и в които единствено изборът накъде да тръгнем представлява истинската ни работа.
Тръгваш си безмълвен от такова място. Слънцето все така напича зад облаците, вятърът все така си играе с косите ти, все още ходиш по земята, не летиш, не местиш камъни с погледа си, просто усещаш всяка фибра от тялото си и въпреки че привидно нещата са същите, някъде дълбоко в мен чувствам, че нищо вече не е същото.
По пътя към Боливия заваля дъжд и се появи най-ярката дъга, която съм виждал в живота си. Толкова наблизо, сякаш може да я докоснеш с ръка. В този тържествен момент душата ми осъзна благословията, която ми се беше случил и се усмихна от благодарност и любов към Природата и живота, че ме доведоха на това място и ми дадоха ключ, който никога не смятам да изпускам и с който отключвам в живота си всичко най-хубаво, което тепърва предстои.

Преди да попадна в крайокеанския град Трухийо, нито един перуански град не ми беше харесал. След него се появиха и други готини градчета, но доста време имах чувството, че испанците само са ограбили златото на тази земя и са експлоатирали народа й, и не са допринесли с нищо за културата им. Градовете в Перу никак не са привлекателни, бих казал даже са отблъскващи и в тях не личи нищо перуанско. Неугледни квадратни сгради, типични за испански предградия или за предградия, в която и да е точка на планетата. Тъкмо започнах да се ядосвам на испанците, че така са прецакали местните, но Трухийо ми излекува раздразнението и ми стана любимия град в Перу.

Освен това наблизо се оказа готино курортно местенце Уанчако, всъщност древен град на риболовци, преки потомци на древното население, което е създало изумителна цивилизация в тази част на страната. Сега Уанчако е прекрасен курорт с неописуеми залези, широки плажове и величествени вълни за сърфинг.
Уанчако и Трухильо са разположени в зона с хилядолетно и сложно културно развитие на обществата Моче и Чиму. На 10-15 км около Трухийо има невероятни археологически находки. Чан Чан, най-големият американски град от кал в древността е разположен между Уанчако и Трухильо. Бил е столица на Империята на Чиму към края на XI век. От 1986 е избран за световно културно наследство на човечеството.
На изток от Трухильо се намира Храмовете на Слънцето и Луната, на място, където е бил центъра на властта на прекрасната цивилизация Моче, между I и IXв.пр.н.е.
За по-малко от час, на север се намира Комплексът Магьосника, една изумителна пирамида на мочите, в която се подслонява пищния гроб на Дамата от Као.

Сгради с цветовете на дъгата

И в средата на всички тези забележителни места се намира Трухийо. Разбира се, най-интересната му част е в централната част, но дори и по крайните квартали се забелязва усилието на перуанците градът им да бъде красив и уреден, а не просто както на всички останали места стълпотворение на жилищни сгради.
Градът е основан през 1534 година и е наречен Трухийо в чест на родното място на завоевателя на Перу испанския конквистадор Франсиско Писаро. Първите му заселници са били бедни испански благородници „идалго”, които са пристигнали по Новите земи да търсят приключения и богатства. Застроен е, както всички останали градове от онова време – перпендикулярни улици и квадратен „Амрейски“ площад. И до днес се усеща аристократичния дух на първите му жители и атмосферата е особена, силно испанска, но с латиноамерикански привкус. Това идва и от удивителните цветни сгради из централната част. Не съм виждал по-цветно място в пътешествията си. Всяка къща е в отделен ярък цвят и няма нито една сграда с подобна украса, тук са всички цветове на дъгата. Общото са много интересни огромни прозорци, обримчени с железни решетки.
Площадът на Армията е огромен, просторен и заобиколен от катедрали. Огромната центрълна катедрала в приятен слънчев оттенък придава абсолютно европейски вид на центъра. Пищна католическа грамада с всички традиционни мрамори, статуи и цветя, украсили олтарите.

Толерантност по перуански

Сега Трухильо е третият по големина град в страната, известен е като Града на Вечната Пролет, заради благоприятния климат през цялата година. Местните не пропускат да отбележат, че Мис Свят 2004 20-годишната Мария Хулия Мантиля Гарсия е родена в Трухийо. За мен това е странно, защото физически перуанките и перуанците не ми изглеждат много привлекателни. Повечето са ниски на ръст, набити, с широк гръден кош и къси крачета, с черти, сякаш издялани от камък, обветрени и мургави. Сигурен съм, че има изключения и човек никога не може да види всичко в едно място и това ми беше урок, никога да не обобщавам, да не критикувам нищо, а да изживявам момента и да му се отдавам изцяло. А в Трухийо наслаждението от живота се усеща на всяка крачка.
По целия исторически център окото се радва на многобройни бижута на колониалната и републиканска архитектура. Ние попаднахме преди Нова година и на площада имаше множество елхи, някои от тях толкова кичозни и нелепи, че ни разсмяха до сълзи. Невероятно усещане е да празнуваш Коледа и Нова година и да си по къс ръкав, а Дядо Коледа да се е разположил на зелена морава сред безброй пъстри цветя в градинка. Това беше приятен културен шок, който също беше залят от нас с бурен смях.
Леко и празнично се чувства човек в такова красиво градче. Разбираш колко е важно да бъде красиво наоколо. Любовни двойки се разхождат из площада и на мен лично ми се напълниха очите със сълзи, когато видях млад мъж на инвалидна количка да се закача с любимата си в същата ситуация като него. Той я галеше по гърба, гъделичкаше я, тя му се изплъзваше, той я настигаше. Никой не зяпаше, никой не ги сочеше с пръст. Е, може би аз ги зяпах, но в България не можеш да видиш хората с затруднения в придвижването толкова спокойно да се разхождат, изобщо не можеш да ги видиш, а камо ли толкова спокойно да си флиртуват, приети от всички. В страна като Перу, която не се слави като развита и просперираща, хората много по-човешки приемат различните. Те са щастливи в обществото, щъкат си из площада и бих пожелал на българите да вземат този пример и да станат по-толерантни към останалите, които не са като тях. Романтиката и любовта са за всеки, дори и за тези, които не могат да ходят или са със специални нужди.

На гости при идалго

Нямаше как да не заобичам този пъстър, жив и толерантен град и да не се омагьосам от романтичната му атмосфера. За вечеря попаднахме в страхотен ресторант в бивша къща на испански благородник, цялата украсена със стари гоблени, антикварни мебели, плакати от театрални спектакли отпреди век, портрети на семейството, живяло преди столетия в къщата. Почти всичко беше направено от дърво, допълнително бяха вкарали старинен интериор, с който да пресъздадат атмосферата в аристократичната къща. Почувствахме се като в машина на времето и си позволихме да се размечтаем, че сме на вечеря у испански благородник и само тълпа кичозно облечени хора ни върна към действителността.
Няколко семейства бяха повели дечицата си към голямата зала на ресторанта, където се бяха събрали момиченца и момченца максимум на 7 години, облечени като кукли, с прически, обувки, дори гримирани като малки принцове и принцеси. Оказа се, че са взели първо причастие и сега семействата им празнуват. Децата, въпреки че бяха облечени с лъскави рокли на пайети, тичаха и си играеха на гоненица и не забелязваха важността, която придаваха на повода родителите им. Бяха им извикали един клоун да ги забавлява и сюрреалистичната картина беше завършена. Имаше нещо особено във въздуха тази вечер, смяхме се на смесицата от колониални мебели, върху които се беше разположил клоун, около него тичаха натруфени като тортички момиченца, звучеше перуанска поп музика и сервитьори в униформи на модерен скандинавски ресторант щъкаха натам насам с поръчките.
След семпла вечеря със салата и панирани сиренца излязохме отново на площада, където се бяха събрали различни артисти и на единия ъгъл свиреха на китари и пееха перуански рок няколко музиканта, на другия младежи показваха брейк номера, на третия ъгъл един комедиант разсмиваше тълпата. По пейките се събираха млади хора на групички, любовни двойки се целуваха, деца викаха освободено и неудържимо в игрите си и глъчта от всички тези различни звуци се превръщаше в най-страхотния саундтрак на преживяването ни в Трухийо, в който вече бяхме абсолютно влюбени.

20 февруари 2012 г. Южна Индия. Щатът Керала. Крайбрежието Малабар. Околностите на град Каннур. Намирам се в кулминацията на местния фестивал Тейям в магичен xиндуистки храм, с типичните за Керала стотици свещи навсякъде по олтарите. В ушите ми кънтят взривяващи ритми на барабани и пред мен приказни същества в разкошни костюми са изпаднали в транс и разместват времето и пространството. Музиката на барабаните и движенията на маскираните вкарват и мен в истински транс. Всичко около мен замръзва в стоп кадър и в един момент усещам как ми се подкосяват краката и за малко да тупна на земята, но се хванах за фотоапарата и започнах да снимам като луд.
Умът ми напълно се е изключил и след малко спрях дори и да снимам и с цялото си сърце и душа се гмурнах в свещенодействието. Герои от божествената история на Индия, облечени в пищни костюми, оживяват пред погледа ми. Енергията от ритуалите е на много високо ниво и човек се чувства напушен, без да е пушил, щастлив и пиян, без да е пил. Застивам в ембрионална поза, клекнал на земята, и съзерцавам мистерията, която се разиграва пред мен.
Ритъмът и причудливите движения на богинята Кали пречистват демоните вътре в мен. Вече съм сигурен, че в тези храмчета-пагоди на Керала Шива и Вишну, както и цялото им царско войнство, слизат от небесата в Рая на Земята – Малабар и предават на човечеството своите вечни послания за чистота, за свобода и неограничена сила.
Зашеметен съм от един образ на ШиваКали, която застава пред своя олтар и започва да пее старинна песен, с необикновен глас, идващ някъде от корема на човека, но и от утробата на Земята. Тази мелодия, самите думи идват от древността, но от една много по-дълбока древност, която умът ни може да си представи. Съвсем различно време, когато Боговете са участвали в живота на човечеството и движенията на Духа са били по-осезаеми и чудесата са били ежедневие. За едно денонощие попаднах на древен автентичен празник на Духа и се докоснах до транса по неповторим начин, без помощни средства – синтетични или натурални. Това състояние така заживя в мен и ме държи все още толкова силно, че след няколко дни отивам на Тейям отново!

Какво е Тейям?

Това е народен ритуал в едно единствено място на Земята и се е запазил от най-дълбока древност. Традицията и досега се изпълнява като ритуал и не се показва като туристическа атракция. Нещо като нестинарството е, но се е запазило живо и оцелява през времето, като се вплита в агресивната религия, но е по-старо от нея. По време на Тейям, облеченият в причудлив костюм и гениално гримиран човек загубва своята индивидуалност, освобождава се от човешкото и след специална „пуджа“ – молитва, му се слага специална корона и определено Божество слиза в тялото и започва да въздейства на материалния свят. На живо е потресаващо усещане!
Фестивалът тече 5 месеца! От края на декември до края на май и се провежда в различни храмове около града Каннур. Не е лесно да се намери и ви съветвам да се свържете с Куриен от къща за гости „Costa Malabari“. Той е спец в настаняването и изхранването, както и знае повече за Тейям от всеки друг в Индия, защото научно го е изследвал и е участвал в написването на една от малкото книги за това тържество на Духа.
Куриен, освен че ни настани, нахрани като Богове, ми разказа много за историята на Тейям. Мястото, където се случва това „транс парти“ и най-вече местността около е неописуемо красиво, истински рай. Боговете знаят къде да слизат. В Рая на Земята, разбира се!
Пищна и разточителна е церемонията на тази древна форма шаманизъм . Никой не знае от къде се е появила. Едно нещо е ясно, Тейям е съществувал и преди индуизма, защото нормално в индуистките храмове се носят като дар цветя и плодове, а за Тейям приношенията са сушена риба и алкохол. Това е по-характерно за племенните религии от хълмовете на Уестърн Гатс.
Думата Тейям значи в езика на Керала – Бог.
Едно удачно предположение на учените е, че се е появило в хълмовете на Уайанад – във вътрешността, джунглата на Керала. От там племената донесли културата си на крайбрежието, после Индуизмът дошъл и разделил хората на четири касти. Вярва се, че когато човек слага короната си, индивидуалното се отделя и в тялото слиза да общува с хората Бог. Във фестивалните дни това продължава от 12 до 18 часа. Това чудо не се изучава никъде, няма училище, което да те обучава как да го правиш, предава се от поколение на поколение.
Тейям се е показвал само от ниската каста на работниците. В нея има 150 суб касти и от тях само 12 могат да правят ритуала. Трябва да си роден в определено семейство за да си богопомазан. Няма никакво писмено свидетелство за фестивала, няма книга, която да ти каже какво да правиш, ако не си в тази каста, ако не си роден в такова семейство нямаш изобщо право да се занимаваш с него. Синът го учи от баща си или от чичо си и само мъжете могат да го изпълняват, включително и женските божества са мъже.
Има 450 различни персонажи, но най вече са Вишну и Шива, като най-викана и пресъздавана е Кали. Тя е почитана и преди Индуизма като Майка на Земята, Богиня на Благосъстоянието.
Кали в представите на западния свят жестока и страшна, с черепи и оплезен език, окървавена убийца, но тя всъщност не е опасна за човека, тя се разправя само с демоните в нас. В някой от сцените на Тейам Кали се сражава с демона Тадига, който праща болести на човечеството. Тя предпазва от нападения на низшите същности, които обичат да ни взимат енергията и да се гаврят с живота ни. Тя може да разрешава проблемите на жените и затова на фестивала 90 процента, които идват за благословения и търсят разрешение на проблемите си са жени.

Пречистващата сила на ритуала!

Трябва човек на живо да присъства на Тейям, в текст е трудно да се предаде усещането да си в място на силна концентрация на енергия, пречистващата сила на природата в стихиите на огъня, въздуха и водата. По двора на храма се събират групички от индийци и Тейям в образа на ШиваКали танцува, изключително модерно между впрочем, като от проект на съвременен хореограф, а на всичкото отгоре тя/той е в транс и това се вижда и с невъоръжено око. Около нея фучи зурла и трещят барабани. Има огньове навсякъде. Цялото пространство е като презаредено и направо пука и пращи енергията. Неописуемо е, какво пространство отварят тези ритуали, където може човек скромничко да се вмести и да си очисти негативите и лошата карма. След като е изпаднал в транса и благословил и очистил всички присъстващи Тейям сяда на едно столче пред храма и се нарежда опашка от индийци. Той с променен басов глас им отговаря на въпросите, проповядва и се смее по супер специален начин, който сякаш ти отваря фонтанелата. Какви са щастливци местните, да имат местен съветник и шаман, да ги посъветва и те идват отдадено и предано, като послушни деца да го разпитат, да го докоснат и всички си тръгват усмихнати и успокоени.
Персонажите се редуват цяла нощ и след ШиваКали излиза друг. Всеки си има свой собствен ритъм на барабаните, начин на танцуване и олтарче в храма. С меч съсичат проблемите и неволите на събралите се хора и племето. Някои от трансърите маркират и се вижда, че са просто продължители на традицията, но уникалните костюми и атмосферата оправдават всичко.
Освен свещенодействието и съветите, брамините от храма, където се разиграва мистерията, раздават безплатна храна и чай за всички. Кажете ми за друго място по света, където ще видите такова нещо. В страната, където бедността и глада са навсякъде, в хората остава пространство и желание не само да пазят уникални си обичаи живи, но и да раздават безплатна храна. Обикновено по нашите фестивали има сергии с кюфтаци и бира, а тук ти подават оризче, сварен фасул, някакво люто сосче и масала чай.
Седнал съм на една каменна пейка встрани от тарапаната, пийвам си чайче и благодаря за всичко в живота си. Последните следи от нощта по небето се разкъсват и изгрява слънцето. Индусите запалват огромни огньове за пречистване и барабаните забумтяват като огъня, Божеството е в тотален транс – танцува и благославя. Аз си сърбам чай и в мен е тихо, спокойно и няколко сълзи се стичат от блестящите ми щастливи очи. С тях изтича вътрешното напрежение, изтичат любовната мъка, разочарованието от приятелите, притесненията, всичко което ми пречи да живея добре. Тук и сега в тази Невероятна Индия осезателно усещам собственото си присъствие на 100 процента и благодаря, че имах късмета да видя и изживея този транс.

Шри Мата Амританандамайи Деви – Амма „Прегръщащата светица“ е една от най-известните жени гуру в Индия. Макар и да говори само родния си език малаялам тя вече е известна по целия свят с прегръдката, която дарява на всеки, пожелал да се срещне с нея. Броят на последователите на Амританандамай дотолкова е нараснал, че в Индия и по света те са разпръснати в 20 ашрама; в Европа съществуват т.нар.Домове или Центрове на Амрита. И едните, и другите се прекланят пред „чудесата“ и „божествените знамения“, с които е изпълнен жизненият път на тяхната гуру, и вярват, че още през младежките си години тя е изпадала в екстатични състояния чрез пеене и танци, получавала е видения и се е съединявала с Кришна. И не само това.

Последователите изтъкват още и факта, че Амма е успяла чрез отдалечаване от света, пълно въздържание от храна и сън плюс медитация да осъществи така желаното сливане с Всемирната Божествена Майка. Днес, в резултат на това събитие, тя носи тази енергия, а последователите и семейството й твърдят, че предава дара на изживяното(даршан), като прегръща всяка търсеща душа, дошла да я посети.

31 декември 2010 г. 23.50 ч. Индийският щат Керала. Брегът на Индийския океан. Амритапури – ашрамът на Шри Мата Амританандамаи Деви – Амма.
Огромната зала, пълна с поне хиляда последователи на индийската светица, е затаила дъх и слуша посланието на тази велика жена за идващата година. Тя говори за това как сме се изгубили в желанията си за власт и пари, как сме се отклонили от божествения път на реализацията, как сме затънали в религиозни и етнически конфликти, а истината е много проста и е на една ръка разстояние. Тя се крие в осъзнаването на божествения ни произход и изпълването на съществуването ни със състрадание и безусловна любов. Това прави живота пълен с радост и хармония. Няколко минути преди полунощ Амма призовава всички присъстващи да се съсредоточим и да изпратим лъч енергия, който да обхване цялата Земя и да събуди човечеството от неговия самоунищожителен сън.
В този момент усетих как концентрацията на присъстващите стана физически осезаема. Въпреки че в залата имаше хиляди души, всички утихнаха в свещено мълчание и медитативно вътрешно спокойствие, всеки по свой начин изпращаше светла енергия до своите роднини, близки, приятели и врагове, до всички живи същества на планетата с надежда за съзнателно развитие, с послание за мир и разбирателство.
В минутата, когато 2011 г. настъпи, на плажа до ашрама подпийналите индуси започнаха да крещят „Happy New Year“, последвани от нечленоразделни крясъци и после за няколко минути неистови вопли раздираха въздуха, в тотален разрез с блаженото спокойствие на медитиращите в залата. Разбира се, разгърмяха се пиратки и фойерверки и изведнъж ни в клин ни в ръкав купонджиите пуснаха до дупка безумен диско ремикс на добре познатата песен на Таркан „Шакадъм, Шакадъм“. Въпреки бруталните викове, пукотевицата и абсурдните трели на турския чалгар, никой в залата не помръдна, а все така концентрирано заедно с всички останали пращаше своята светла енергия по света.
В този момент очите ми се напълниха със сълзи от радост и се усмихнах широко. Помислих си, че чудото е възможно, че има души, които могат да помогнат на този страдащ свят да се освободи от болката и мъките! Този контраст на тишината и състраданието в сърцата на молещите се и врявата на пияните на плажа много добре илюстрира двата противоположни начина на живот в съвременния ни свят. И щом хиляди хора, вдъхновени от силата на индийката Амма, могат да слеят сърцата си в едно на фона на безумството на пияндетата на плажа, значи „има шанс за мира“.
След няколко минути Амма взе микрофона и благодари на всички, които се включиха в това уникално преживяване и след това покани присъстващите за прегръдка. Това беше най-невероятната Нова година, която съм имал в живота си и тогава се изпълних с надежда и увереност, че колкото и да будят противоречиви реакции гурута като Амма трябва да продължават своята дейност и работа и вече съм сигурен, че благодарение на тези святи хора, каквото и да се говори за тях, какъвто и бизнес да представляват ашрамите, гуру бизнесът би могъл да помогне да се пробудим и от цялото си сърце и душа благодарих на Амма и отидох да я прегърна и аз.

Даршан от Амма

Почти без изключение духовните водачи на Индия учат последователите си да реализират божественото у себе си. Те смятат, че сме заменили Бог в нас със стремеж към външни неща като кариера, банкови сметки, къщи, коли или секс, например. Време е да осъзнаем, че желанията са ненаситни. Нещо от тях винаги остава неудовлетворено и това ни държи нещастни. Само като преодолеем непрестанните желания, дребнавостта, завистта, страха, чувството за вина и срама и се отворим за безграничните ни възможности като човешки същества, можем да се издигнем на ново ниво на съществуване.
Що се отнася до учението на Амма, то е основано главно на философията на Адвайта Веданта(чист монизъм) и на практиката на Бхакти Йога (т.е. на духовно послушание, поклонение, отдаване на едно божество). Гуруто препоръчва на своите последователи да следват пътя на себеотдаването и състраданието, благодарение на който човек би достигнал до най-дълбоките истини. Само като осъзнаеш кой си ти, каква е мисията ти на тази Земя, ти можеш да изживееш достойно дните си във физическия свят. Чрез постигане на себереализация първо на чисто социално и икономическо ниво, след това на дълбоко духовно ниво, човек достига пълнотата на съществуването – искреното щастие, радост и хармония.
Това, което отличава Шри Амританандамаи Деви (Амма) от останалите гуру е, фактът, че тя се среща с всеки по отделно в реално физическо докосване – прегръдка. Амма е изключително силен източник на състрадание и духовност. В нея живее Божествената Любов. Историята й е свещена, колкото и приказката за Буда. След прегръдка с нея – даршан, много хора изживяват моменти на божествена благодат, други се лекуват и подмладява, трети се освобождават от лоша карма, четвърти осъзнават предназначението си в живота.
Амма е постигнала просветлнето съзнание, което на санскрит се нарича Самадхи още в детството си и оттогава се отдава в служба на човечеството. Сега с тази сила прегръща хората и света, и е опора на страдащите. Когато не живее в ашрама Амритапури в щата Керала Южна Индия, тя пътува из цяла Индия и по света, за да носи посланието за духовен живот и да служи на доброто.
Според нея единственият изход към спасение в този разкъсван от болка и страдание свят, е да постигнем вътрешен мир, всеки по отделно и тогава ще настъпи мир и в света. Ще заживеем в ЕДИН СВЯТ, където всички конфликти са разрешени, а думите доброта, мъдрост, любов, истина, правда и добродетел не се приемат за сектантски залитания, а са основни принципи на живота.

Душевен мир

Ашрамът на Амма е удивително място, в което се спазват всички условия за светъл и смислен живот. Освен молитви, мантруване, медитация, съзерцание, йога, пеене на свещени песни (баджани) и доброволен труд тук има магазин за екологично чисти продукти, в който научих за невероятни технологии, с които може да се промени изцяло домакинството и да го направи напълно безвредно за планетата ни. В „зеленото магазинче“ се продава от пудра за миене на чинии, направена от пепел, карамфил, канела и сапунени ядки до житни поници, стрити на прах, които съдържат 23 от най-необходимите аминокисилини за човека и 90% хлорофил, който изгражда клетките. И това е само една много малка част от предлаганите продукти и екологично чисти технологии.
Ашрамът на Ама е едно от малкото места в Индия, в които се рециклира боклука. Като участваш един път в тази операция, част от доброволния труд – сева, осъзнаваш какво причиняваме на Земята, като изхвърляме безразборно боклука си. От този момент нататък, дори и да не получиш просветление, започваш да си организираш разделно събиране на боклука. Екип на фондацията на Амма развива уникална хуманитарна дейност и помага не само на индусите, а праща помощи и на пострадалите в Япония и на гладуващите в Африка.
Амма е изпълнена със състрадание към всяка душа на планетата. Тя казва за себе си: „Аз съм Бог, но и вие сте Бог, но все още не сте го разбрали. Аз ви водя по този път на себереализацията. Отпуснете се в него и спрете да се тревожите, да се обвинявате, вие сте прекрасни деца на Божествената майка и има кой да се погрижи за вас. Живейте просто и работете за вътрешния си мир и отворете сърцето си като небето. Повярвайте във вътрешната си сила и това ще ви направи свободни.“

За Амма могат да се напишат книги, толкова всеобхватна е и духовната и практическата й дейност и за заинтригуваните повече подробности ще намерите на www.amritapuri.org и www.amma.org. Гледайте и прекрасния филм на режисьора Ян Конен „Даршан“ – знаете къде да го намерите, няма защо да ви учим и ще се потопите в света на един свят жител на планетата ни.

Хампи изненадва дори и най-подготвения за чудесата на Индия пътешественик. Тук оставаш с отворена от изненада уста през всичките дни от престоя си. А когато потегляш обратно, имаш чувството, че не си видял всичко и ти се иска да се завърнеш отново и отново.
Само въображението може да поеме и осмисли едно от най-интересните места в Южна Индия. Толкова много има за гледане и обикаляне тук, че ти се завива свят. Древната легенда разказва, че Хампи е родното място на бог Хануман, а през 15 век това кътче е било столица на приказната империя Виджаянагар. Виджая значи победа, а нагар – място. Хампи е абсолютният победител в личната ми класация за забележителностите на Индия и пожелавам на всеки да изживее магичния реализъм, който лъха от всяко ъгълче там.

Далече, далече…

Ако за начало припалим машината на времето и се върнем назад към 15 век ще попаднем в света на Шехерезада и приказките, които е разказвала 1001 нощи. През този период Хампи е столицата на една от най-големите и могъщи по онова време империи в света. Пред нас щеше на киломентри да се разгърне удивителният свят на световен център на търговия, култура, религии, духовен живот и обмен.
Най-бурен разцвет Виджаянагар достига по времето на цар Кришнадеварая, който бил особено мъдър и образован владетел, радетел на изкуствата и науките. Империята просъществувала с четири династии и 23 владетели. Столицата се е простирала на площ от 25 кв.км. В най-бедните години владетелят е имал 500 жени, в изобилните до 12 000.
Това, което е останало днес от целия този блясък, са опустели дворци и храмове на една могъща империя, простирала се през Средните векове от Бенгалския залив чак до Шри Ланка. Ограбен и опустошен от мюсюлманските султани през 1546 г. Хампи е разположен по южния бряг на река Тунгабхадра. Тук из долината са пръснати над 500 храма и дворци. Хампи е град паметник, включен през 1986 г. от ЮНЕСКО в списъка на културното наследство на човечеството. Съчетанието на извънземен пейзаж, мащабен комплекс от храмове и храмови подкомплекси, свещената река и удивителните хора, които се събират тук правят мястото единствено по рода си за целия свят.
В момента Хампи е малко селце с население 1500 души, които живеят от просия и с каквото намерят. А на Шиваратри се събират хиляди богомолци на поклонение в храма Вирупакша, едно от най-светите места в цяла Индия, посветено на Шива. Дори и на всяко дете по света вече е известен Тадж Махал и съвършената му красота. За Хампи може и да не сте чували, но тази тайнственост е част от изживяването.
Тук ще попаднете в безвремието и причудливата игра на земните стихии с прословутата индийска духовност. С такъв размах и мащабност не може да се похвали и Тадж Махал, въпреки че повечето забележителности на Хампи са в руини, атмосферата е магична. Когато се появят очертанията на древната столица в маранята, портал на времето се отваря пред теб, след като преминеш през него, вратите му тежко се захлопват и попадаш в истинско безвремие, отпускаш се и се наслаждаваш на величието на човека и Бог.

Изобилие в мизерията

Природата е надарила това късче от Индия с достатъчно вода, за да се превърне в бълбукащ оазис на живота от незапомнени времена. Наколко километра преди свещения град съзираш нахвърляни небрежно огромни камъни и причудливи скалисти образувания. Имаш чувството, че огромни великани са си играли да подреждат отломъците на купчинки и хълмове. А от време на време в пристъпи на ярост, са ги мятали на всички страни.
Португалски пътешественик от 15 век пише в записките си, че такъв разкош и удивително съчетание на природа и архитектура не е виждал никъде по света. Според местната легенда самият бог маймуна Хануман запокитил огромните гранитни блокове в началото на долината. И до днес те си стоят и са първото нещо, от което ти спира дъха и зениците ти се уголемяват от изненада. Като оставим настрана митовете, разположението на Хампи се оказва наистина стратегическо. На юг градът е защитен от водите на свещената река, а останалите му три страни от непристъпни скалисти планини.
От туристическа гледна точка три са основните райони за разглеждане. Матанга Хил и околностите на съвременното градче, руините на двореца на императора на 5 км от къщите за гости от едната страна на реката и древните храмове на Хануман и Лакшми на другия бряг на реката.

Изгрев на Матанга Хил

Ако искате да се насладите на цялата красота на долината, най-добре е да се изкачите на възвишението Матанга Хил по време на изгрева, преди жегата да е станала разтопяваща. Гледката спира думите, мислите, тревогите и дава възможност да се види от високо устройството на древната столица. Тъкмо да се ориентирате. На изток се откроява величествената осанка на пирамидалната кула гопура, построена на входа на храма Вирупакша. Вляво е храмът на Кришна, построен през 1515 г. От причи поглед дългата му колонада изглежда погълната от банановите плантации и захарната тръстиха. На североизток се издига храмът Витхала, един от най-древните и богато украсени в цялата долина. Той е посветен на бога Вишну и е считан за истински шедьовър на индийската архитектура. Там ще откриете уникалните 56 гранитни музикални колони. Когато бъдат почукани, те започват да вибрират и произвеждат нотни тонове. Пазачът ни демонстрира как колоните свирят и ни разказа подробности за светилището на Гаруда, разположено в централната част на храма. Това е огромна гранитна канара, издялана под формата на колесница, теглена от два слона. Въпреки циклопските си размери колелата на колесницата, също от камък, могат лесно да бъдат завъртени около оста им – доказателство за невижданото майсторство на древните индийски скулптори.
Минавайки през дворцовата част се стига до Баните на кралиците – басейн с впечатляващи размери, който по времето на охолните и безгрижни дни пълнели с вода и благоухания. Преди столетия според записките на португалския пътешественик Фернау Наниш в двореца всичко тънело в злато и сребро. Разхождайки се из запустелите коридори, човек сякаш все още чува глъчта на държанките, които нощем излизали пред вратите си, за да спечелят благоразположението на краля. А самият той се разхождал с огромна воалиера, предпазваща го от комарите, цялата изтъкана от сребърни нишки, разбира се. Кралят я поставял върху главата на държанката, която трябвало да посети господаря в покоите му през нощта.

Съвременната приказка

От самото днешно градче Хампи в спомените ми изникват сцени с оживени улици, пълни храмове, фойерверки от цветове, звуци и народности, които създават нечуван житейски кипеж. Улиците са широки, древни булеварди, опасани по края с каменни навеси, където странниците от чужди земи могат да отдъхнат на сянка и да се освежат. Хората са силни, красиви, щедри, жадни за знания. Те черпят с пълни шепи от удоволствията и чудесата, които земята и духът са скрили за търсачите. Почтени са, смели са, обличат се изящно в меки тъкани и ярки багри, отразяващи спектъра на видимата светлина, а очите им – и на невидимата.
Трудно е да се предаде усещането и изобилието от гледки и изживявания, които предлага Хампи. То трябва да се види и всеки да изживее своя филм в него. Моят беше като съвременна приказка и продължавам да го живея всеки път, когато се връщам там и това е по-силно от мен. Ще стане по-силно и от вас сигурен съм. Хампи се намира в щата Карнатака на една нощ с влак от Бангалор. Пристига се в Хоспет и оттам с рикша се стига до древния град. Останалото е урок по интуиция и безстрашие.

Индия е страна, в която повечето местни обитатели живеят на ръба на оцеляването. Нагласите на повечето западняци са негативни заради всеизвестната мизерия и мръсотия. Въпреки това никой не може да отрече, че духовното богатство на Индия поддържа баланса между доброто и злото на цялата планета. Много са религиите, вярванията, култовете и учителите, които съществуват и днес на територията на великолепна Индия. Те като цветен прашец разпръскват идеите за мир, благоденствие и състрадание по цялата Земя.

През последните четири години имах възможостта да посетя ашрамите на най-известните и големи просветлени в духовната топография на Индия. Впечатляващи са делата им и посланието, отправено към човечеството. Уникален е духът на толерантност и приемане на различните религии в огромна част от населението на Индия. По най-причудлив начин заедно с потресаващите контрасти между красиво и грозно, възвишено и зловонно, индийците са вплели есенцията от мъдростта на светците си в ежедневния живот. Можеш да срещнеш възхитителни чисти хора, които са наивни и весели като деца. Те може и да нямат изобилието, с което разполагаме ние, но винаги са готови да споделят с теб малкото, което имат.

Мата Бхарат

Древната Индия или както местните я наричат „Мата Бхарат”(Майка Индия) се е запазила в южните щати на страната. След идването на арийците на север на юг се оттеглят дравидите – същинските инду племена, които са „кореняците” на тази част от Азия. Те не са така силно ислямизирани, както индусите на север и това е огромен плюс в запазването на античната им култура и нравите им.
Няма как да не ви направи впечатление, че в Южна Индия и особено в щатите Керала и Карнатака повечето мъже носят поли. Тази дреха се нарича „льонги” и представлява нещо като голям чаршаф, който се увива около кръста и се засуква отпред на корема по специален начин. Носят го всички и млади, и стари. Изключително подходяща дреха за климата на района – горещ, влажен, вариращ от 25 градуса до 40 през цялата година. Следващият културен шок идва от мъже на всякаква възраст, които свободно и непринудено са държат за ръка, прегръщат се свободно по улиците, кафенетата, моторите и къде ли още не. Това може да са симпатични дедовци, които се подкрепят за ръчичка, може да са намахани шоколадови младежи, прегърнати през рамо, може и да са ученици, седнали един в друг. В първия момент ти става странно, но постепенно осъзнаваш, че няма нищо сексуално в тези отношения. В Индия личното пространство е непознато понятие. Първо, защото е пренаселено и второ, защото там разделението на мъже и жени е много силно. В крайна сметка кого да прегръщаш и докосваш като те удари хормона! А освен това почти всеки индиец, когато види западняк иска да си общува с него, да се снима, после може да се напъне нещо да ти продаде, нещо да ти разкаже! Обикновено повечето комуникации замират след въпросите: Как се казваш? и Откъде си?, а понякога общуването преминава в езика на жестовете, възгласите и най-вече смехът.

Истинското щастие

Най-щастливите индийци са тези, които не са се докоснали до западния модел на живот и измъчване в непрекъснато искане – на материални придобивки, на изживявания, на силни усещания. Индийците от малките селца, от забравените от Бога региони, имат блясък в очите, хилят се непрекъснато, като се побутват като деца и дори някой да се опита да те излъже, имаш усещането, че Макс или Мориц са завъртяли някоя беля, на която си станал жертва.
Извън туристическите забележителности, в малките селца, все още може да се усети неподправената мъдрост и благородство на индийците. Вървях пеша към едно от най-забележителните места в щата Карнатака – Хампи и по пътя попаднах на група деца, които си играеха като скачаха в един канал. Водата ги носеше до място с по-нисък бряг, там те излизаха от водата и търчаха към мястото за скачане, за да се цамбурнат отново. До тях една баба пасеше кози и гледаше хлапетиите как се забавляват във водата.
В момента, в който ме фиксираха, „малките шоколадчовци” веднага ме наобиколиха и започнаха да повтарят „скулпен”, „скулпен” с протегната ръчичка. Мина известно време, докато се сетя, че искат хемикал. Не искаха нито пари, нито бисквити, тези същества, които сигурно имат по един чифт потник и гащи, а дори нямаха обувки, искаха хемикал. Ако знаех, че ще ми поискат това, щях да изкупя книжарница и да им подаря на всеки. Стъписах се пред това тяхно желание.
Тоталното ми объркване продължи, защото те ме харесаха и решиха, че трябва да се изкъпя с тях. Наобиколиха ме и ме забутаха към канала. Като разбрах, какво са замислили, взех да се опъвам и да им казвам, че не искам. Не си представях да се гмурна в калната и съмнително мръсна вода. Обаче на индийците, независимо на каква възраст са, е много трудно да се откаже, а на децата съвсем. Затова послушно си оставих чантата на брега и се цамбурнах с тях в жабурняка.
Те обезумяха от щастие, заливаха се от смях, хвърляха се да ме прегръщат, да ми се катерят, да ме гъделичкат и тази радост ми се стори по-истинска от радостта на европейско дете пред новата си играчка. Освен всичко останало, като поизсъхнахме на слънцето, бабата с козите се приближи към нас и извади от торбата си вестник, разтвори го и там имаше обикновен сварен бял ориз. Тя го раздели за всички дечурлиги, включително и на мен. Разбирате, че не прие отказа ми и трябваше да изям моята част. Благодарих им и продължих пътя си през бедни села, където хора живеят ден за ден в неумолима бедност, перат прането си като го търкат в пръстения праг на къщата си, същите тези хора, които ядат само ориз дни наред, тези мургави, измърляни, но чисти по душа индийци, ме накараха да осъзная, колко малко му трябва на човек да бъде щастлив. Освободиха ме веднъж завинаги от западния модел да искам непрекъснато и благодарение на тях сега зная какво е истинско щастие.

Танцуващото цвете в хаоса

Прекрасно е, че индийките не се отказват от националната им дреха сари, а си я носят за всякакви случаи – в ежедневието, на сватба, за голям празник. Сигурен съм, че няма такива багри никъде другаде по света. В първия момент съчетанието на отровно зелено, светло синьо, жълто и виолетово с позлата ти се струва прекалено. Но с времето този кич започва да ти изглежда прекрасен и ти липсва ужасно като пристигнеш в сиво, бежово, дънковата Европа.
В Индия мирно съжителстват всички познати религии на планетата. На един площад може да видиш джамия, готическа катедрала и храм посветен на Шива. Мюсюлманите ходят при индуистки духовни учители, шиваисти посещават ислямски суфии. Колкото и абсурдни, и налудничави да са някои от вярванията им, колкото и да живеят мизерно, те са много по духовни и благородни от нас. Ние сме механизирали нашия свят! Обсипваме се с джунджурии, презадоволяваме се и въпреки това сме дълбоко нещастни, защото сме прекъснали всякаква връзка с природните сили и животът ни е загубил свещеността си. В Индия всичко е свещено – дърветата, животните, водопадите и т.н.
Освен това медиите им са уникални. По телевизионните канали текат сериали, посветени на героите от митологията им, 24 часови канали предлагат хитове от Боливуд, а други показват някой от многобройните им духовни водачи – гуру да си припява нещо пред въодушевена публика или попаднах даже на концерт на стадион, където всички се бяха понесли в освободен танц.
Освен това във вестниците им наред с новините и трагедиите задължително има статия, свързана с вътрешния мир на душата, с медитация, с работа върху личностното израстване или направо си има колонка на местния гуру. В тази, на която попаднах, се говореше как ограничаваме съществуването си с мисли за минало и бъдеще. Затъваме в притеснение за извършени грешки и мечтаем за по-добър живот, като абсолютно забравяме да живеем в настоящето тук и сега. А само така ще си припомним истинския вкус на живота.
Всичко около теб в Индия предразполага да се замислиш за смисъла на живота, всичко те вдъхновява да откриеш празника в него… да откриеш танцуващото цвете в хаоса на света.

„Езерният град” – с това име ще запомня една от най-интересните точки в магичния щат на Индия Раджастан. Местата, които могат да се видят от туриста в Удайпур са безброй и едно от друго по-интересни. Няма да бъде пресилено да кажа, че за няколко дни се пренесох във времето на махараджите и когато си тръгнах, останах с чувството, че нещо от мен завинаги остана в един от най-романтичните градове на Индия.

Удайпур е красиво разположен по хълмове между живописни езера, заради които често го наричат „Венеция на Изтока”. Със сигурност ще спечели сърцето ви с необикновените си храмове, магнетични хора, изящни дворци, музеи, градини и колоритните си традиции. Намира се в Южен Раджастан и до него с лекота се стига от всички по-големи градове в Индия, включително от Делхи, Мумбай и Джайпур.
Той е главният град на Мевар – област, която дълги години е била владение на династия военизирани принцове, които никога не са паднали под ничие владичество. В краен случай с дипломатичност и хитрост са си извоювали положението на васали на великите мюсюлмански владетели, например. Владетелят на Мевар носел титлата „махарана“, което ще рече махараджа, който никога не е губил битка. Последният техен потомък днес е богат собственик на една от най-големите хотелиерски вериги в света.

Усещане за разкош

Въпреки че понастоящем градът си е типично по индийски занемарен, разходката из Удайпур носи меланхоличния спомен за разгулния живот на махараджите – слонова кост, сребро, перли, диаманти, златни люлки, басейни с шампанско, дворцови клюки, гуляи. Това особено се усеща из туристическите атракции. А и от това бохемско време е останала и традицията на местните да използват цялата палитра развеселителни средства от хашиша на Шива до „банг ласи” – айрян смесен с екстракт от дърво с омайващи листа.
В деня на пристигането си в Удайпур попаднахме на мюсюлмански фестивал „Мохарам”. Не е лесно да се опише тази масова лудост, в която огромна тълпа мъже като разбесняло се море беше изпаднала в транс. Една част от участниците носеха на раменете си високи кули, украсени типично по индийски в най-ярките възможни цветове – розово, светлосиньо, лилаво, с лампички и бляскави новогодишни гирлянди. Оказа се, че тези кули символизират гробниците на 15 мюсюлмани, които са се молили със светеца Хюсеин преди векове на този ден, когато врагове на вярата са проникнали в джамията и са ги обезглавили. В тяхна чест млади момчета размахваха дървени мечове и виеха името на Хюсеин в транс. Тълпата мъкнеше огромните кули до езерото, където ги хвърляха във водата и продължаваха да крещят:”Ел Хюсейн! Ел Хюсейн! Ел Хюсейн” в шамански екстаз.

Бляскаво минало, необятно настояще

Удайпур, преведен от мевари – езикът на този район – значи „чист, излъчващ светлина” и наистина сградите са предимно бели или боядисан в светли цветове и при мъгла през зимните месеци излъчват мистично сияние. Архитектурата на Удайпур е невероятна плетеница от стълбища, врати и коридори, арки и ъгли, нестандартно разположени във всички посоки, водещи към етажи и покриви, повечето превърнати в ресторанти с гледка към езерата.
Градският дворец на Удайпур е една от най-известните забележителностите и се кипри на източния бряг на езерото Пичола. Той представлява внушителна поредица от палати, построени през различни години след 1559 г. Терасите на двореца предлагат панаромна гледка към Jag Niwas и Jag Mandir – замъци, построени на острови в езерото.
Главният вход представлява триаркова порта – Трипола, която е построена през 1725 г. След нея път води през серия от дворове, тераси, коридори и градини. Там се намира Suraj Gokhda – богато украсена платформа, където махараните на Мевар се появявали  в смутни времена, за да възстановят спокойствието на поданниците си. Mor-chowk (Дворът на пауните) е наречен така заради зашеметяващите мозайки от стъкло, които украсяват стените му. Има още няколко комплекса в това разкошно аристократично пространство като Dilkhush mahal, Sheesh mahal и Moti mahal, последото построено в памет на принцеса с незапомнена красота, която се отровила сама, за да спре кървавата битка между съперниците за ръката й. В двореца се пазят много картини, писания, мебели и прибори, които привличат вниманието на стотици туристи всеки ден.
Централният храм на града Jagdish Temple е задължителен за посещение. Ще ахнете от майсторството на строителите му. Построен е през 1651 от Махарана Джагат Сингх Ист и е забележителен пример на Индо-Арийската архитектура. По стените на основния храмов комплекс са изобразени сцени от индийската митология. В главната олтарна част през целия ден до късно вечерта или се пеят ритуални мантри, или се представят книги, или има сбирка на местния клуб по хиромантия, а местните се нижат като безкраен гердан, за да направят своята пуджа-молитва и да получат благословия от брамина-свещеника.

Градът на градините

Една от смайващите забележителности на града е мраморният бях дворец, построен в периода между 1743 -1746 на остров Jag Niwas на езерото Пичола като кралска резиденция. Днес той е един от най-луксозните хотели в света и до него се стига с лодка. Jag Mandir е друг остров на езерото Пичола, известен със своята градина. Шах Джахан, великия владетел построил Тадж Махал, е намерил убежище тук, когато въстанал срещу баща си.
Старата част на града е лабиринт от тесни улички със сгради, украсени в типичните за Раджастан плетеници, мрежи и арки. Bharatiya Lok Kala Mandal е музей на народното творчество, разположен непосредствено до водата на езерото Пичола. Всяка вечер от 19 часа там се организират представления на фолклорното изкуство в региона. Коронния номер на програмата е жена, която балансира девет съда за вода върху главата си и при цялата тази тежест успява да прави изящни танцови движения.
„Дворецът на мусоните” е разположен на висок хълм, заобиколен от планини, които са природен резерват с безброй видове животни и птици. В двореца са изобретили начин за събиране на дъждовна вода, така че тя да може да се ползва през цялата година.
Най-популярното място за изкарване на свободното време е площад Sukhadia. В центъра на кръговото движение има голям фонтан с три чучура, който е висок 21 метра и през нощта свети в различни цветове. През нощта тук се събират приятели и семейства, има музика, студени напитки и храна. За децата има малко влакче, както и лодки за разходка из езерото.
Градините, построени на брега на езерото Фатех Сагар имат красиви лотосови езера, мраморни беседки и фонтани с формата на слон, които се захранват с вода от езерото посредством водопроводна система. Всеки канал има свой отличителен звук, като съчетанието от всичките създава уникална релаксираща атмосфера в градината.
Слънчева обсерватория е разположена на остров на езерото Fatehsagar. Розова градина украсява източната страна на езерото Пичола. Библеотеката в градината разполага с колекция от антични ръкописи и книги. На същото това място има зоологическа градина с тигри, леопарди, газели чинкара, различни видове птици и много други диви животни. „Каменната градина“, от която човек може да се наслади на великолепния залез над езерото Пичола и на панорамната гледка на стария град, допълва списъка на безбройните места за посещение в Удайпур. Невероятно вдъхновяващ е паркът, разположен в средата на езерото Fateh Sager, покриващ огромна територия от 41 акра с цветни градини и езеро с лилии.
Всичко в града говори за невероятната му история. Всяко ъгълче със сигурно може да разкаже случки, достойни за роман. Не случайно една от най-известните школи за миниатюри също е основана тук и в типичния си приказен стил са изрисувани повечето стени из града. Удайпур ще ви омагьоса, защото е истинско щастие човек да се потопи в този разкош от миналото и в тази неподправена автентичност от настоящето на Индия.

Чудя се как някой продуцент още не е събрал снимачен екип и не е заминал за Гоа, Индия, за да снима сериал там или реалити шоу, без да си измисля сценарий, мисии и други глупотевини. Един ден на откачалките в Гоа може да развесели и мъртвец и всичко се случва едно към едно, на живо. Въпреки, че е най-малкият индийски щат, Гоа е един от най-известните. Няма да е силно да се каже, че е легендарен. Особено за трансърите и LSD феновете.

В Гоа разбрах какво е да се живее в комуна, как хората стават супер близки за отрицателно време, защото е жега и си през цялото време гол и падат всички предразсъдъци и страхове. Голотата обезоръжава и ти приемаш тялото си, каквото и да е, приемаш и другите, такива каквито са след като гарда на дрехите е свален. И повярвайте ми, колкото печени и отворени да си мислите, че сте, в един момент откритото общуване с чужденците от целия свят, ще ви накара да се почувствате задръстени и затворени. Е, само докато не свикнете с лудостта на гоанското племе и не получите просветление по плажовете на Арабско море.

Гоа е свят на безкрайни пясъчни плажове по брега на морето, тихи палмови горички, гъсти джунгли по хълмовете, смайващи католически катедрали, луксозни курорти и бързите мотори. Сред светлата красота на природата, слънчевите дни и духът на свободата в банановите горички попадаш на малки натурални индийски селца. Между тях са построени или хипер луксозни хотели или къщички със стени от бамбукови платна. Повечето села са супер натурални като при нас с прасетата, кочината, кравинките и димът от огнищата плюс боклука. Гоа си е различна от същинска Индия, все пак португалците са държали колонията чак до 1960 година. Няма да коментирам как се е отразило влиянието им, защото въпреки всичко Гоа си е все така хинди с много португалски и най-вече християнски привкус.

Едно от най-симпатичните села е на север е Арамбол. Намира се в най-малко туристическата част на Гоа и е близо до един от най-красивите плажове на щата – Кери. От едната страна на селото е безкрайната плажна ивица, а от другата са маниакални скали с формата на дворец. Покрай скалите е нареден живописният пазар. Сергиите са като по чудо закрепени на скалите, а по този път се стига до Сладко езеро с лечебна, жълта като слънцето, кал. Тук усещаш силно как слънцето те целува по кожата, вятърът гали косите ти, а водната шир те поема в меките си прегръдки и ти усещаш, че си истински. Всичко неприятно остава някъде назад, назад и забравяш за миналото. Тук и сега съществува само настоящия момент на абсолютна наслада в това лято през зимата. Не мислиш дори за милите си приятели, които зъзнат в Европа, а ти си се размазал на плажа и медитираш свободен от матрицата.

Малки хътсове-къщурки и ресторантчета са наредени плътно по плажа и удоволствието в горещ февруарски ден е да се събудиш, да отвориш очи, да излезеш на плажа, да направиш любимите си упражнения и да се изкъпеш в морето след пълна релаксация. Някой спомена ли думата рай, че така ми се стори.

Първото нещо, което ме посрещна в Гоа, беше “парният чук” чилам, чилум или както и там да се произнася. Това е керамична лула като тръба, на чиито край се слага смесицата от обгорен тютюн и чарас – най-доброкачественият индийски хеш. Приготвянето за напушването е цял ритуал. Още от автогарата, след препускане с мотор из пътищата на Гоа, пристигнахме квартирата на сестра ми и там опитах за първи път да пуша чилум. След като си дръпнах няколко пъти, вече бях в един съвсем различен филм и след като ефектът на “парен чук” ми се поразмина, гигантично напушен продължих опознавателната си разходка.

Истинска красотичност. Навсякъде са пръснати махали от крещящо цветни вили в розово, електриково зелено, светло синьо и хотели в джунглата, нечовешки къщурки от тръстика покрай плажа, дъхави якро зелени храсти с оранжеви, червени, жълти цветя, ухилени индийци и още по засмени чужденци на мотори.

Стигнахме до място, което препоръчвам на абсолютно всеки, който попадне в Гоа. Става въпрос за “Juice центъра” в селото Сюелим, където за един лев си взимаш фреш или шейк и гарантирам нечленоразделни звуци на удоволствие. Тук предлагат най-необятното разнообразие от току-що изцедени сокове. Това е храната на бъдещето. Съчетанието на ананасов фреш, вода от диня и авокадо шейк е най-вкусното нещо на света, което съм пробвал до сега. Такова пречистващо и ободряващо усещане ти причиняват тези течни храни, че чак кожата ти реагира веднага и усещаш как “косъмът ти се заглажда”.

Не случайно тук се появява българска следа. Четирима българи въртят ресторант и обират овациите на европейците, които не могат да свикнат с брутално лютата индийска храна. “The place” е ресторант с добра енергия, поне така казваха преминаващите, докато приготвяхме заведението за отваряне. Българският ресторант в Гоа не е на плажа, както повечето локали в района. Намира се в спокоен оазис навътре в селцето Арамбол на 50-ина метра от водната шир и е истински ашрам на спокойствието и добрата кухня.

Цветелина Прекрасна и Ицо Сериозни действат по кухнята и традиционните български манджи, а Вита Вселенска и Дънди Усмивката посрещат гладни за храна и любов туристи и ги обсипват с българско гостоприемство и откритост. Те са яка комбина и много добре пасват на крилатите чужденци, които понякога пътуват вечер 30-40 километра с моторите си, за да си хапнат любимото “Телешко майоран” или таратор, мусака, а кюфтетата как плющят не е за разправяне. Бамбуковите пейки и маси са заели мястото си достойно до едно свещено дърво и хиндуистки басейн за измиване.

След преговори с местните, се позволи готвенето на месо в ресторанта, което е чисто светотатство, заради разположението до свещени за индийците дърво и басейн. Сега ресторантът цъфти и приема многобройни пътешественици откачалки от цял свят. Декориран е с даровете на морето, намерени по плажовете и снимки на България, закачени по палмите. Около “The place” се запознах с уникални откачалки, с които времето излетя като птица, пусната на свобода след живот в клетка.  Луд реалити сериал, тече през цялото време в тази превъзходна комуна от свежи агенти без ангажираност към изискванията на лудата ни цивилизованост. Повечето от тях работят като луди от пет до девет месеца. После “яхват метлата” и изкарват месеци по плажовете на Гоа. Някой яко експериментират с дрогите, други медитират, четат книжки и се грижат за личностното развитие, но всички са много любовни и приятни, случва се едно общуване, което няма шанс да се случи в европейските, американските или които и да е условия на модерния начин на живот.

Гоа постепенно се променя и сега е идеалният момент да поживее човек там зимните месеци. Правителството се опитва да оплеска малко нещата и постепенно да промени лицето на Гоа като място за party people. Политиците предпочитат да се освободят от откачалките, да ги натикат в миша дупка и да засилят курортно-скучноватата клиентела от германци и американци в пенсия. Нещо, което се случва навсякъде по света.

Не знам доколко това е добра идея, но полицията наистина идва в 11 вечерта и те принуждава да намалиш музиката или да си платиш глоба, ако искаш да трещиш цяла нощ. Това обаче прави възможна една от най-забавните игри тук – “Намери партито”. Наджасани младежи, яхват моторите и се впускат да открият нелегалните партита, които се организират някъде между плажовете, в частни къщи и веселбата продължава до ранни зори.

Разговорите, партитата, разходките, общуването с животните, любовните авантюри – всичко е за снимане. Особено по залез слънце, когато народът се изсипва на плажа и по свой начин изпраща грандиозното светило. Всичко става виолетово – морето, пясъка, кравите по плажа, хората около теб. Вървиш по пясъка към морето и изведнъж запяваш. Всичко наоколо изчезва. С босите си стъпала четеш информация, дадена директно от Земята, през теб текат потоци от енергия. Стигаш морето и вълните от блясък, с дантели по краищата, докосват пръстите на краката ти и после се стопяват обратно в светлината. Вълните пригласят с теб песента на всемира и това е моментът, в който си най-близо до просветлението. Дори нямаш нужда от практики за духовното израстване. Заживял си в свободата и усещаш всичко да се случва тук и сега. И щастието се излива в теб…