Етикет: България

Не познавам друга страна с толкова изправен и силен гръбнак – Балкана, с така красива глава – магнетичната Рила. Няма друга земя, чиито нозе да мие Черно море, а в пазвите и планините да съхраняват вселенски тайни. България като танцьорка в екстаз е разперила ръце и над две плодородни равнини – Добруджа и Тракия.

По цялата ни земя има много места, където силата на енергията е на съзидаващо ниво. Различните духовни общности създават собствена мистична топография, откриват мрежи от енергийни извори, чрез които се лекуват от влиянието на стреса и отварят сетивата си за красивото.

Ако вие искате да изживеете истинско “изстрелване в орбитата на духовното”, няма да ви се налага да пътувате до Тибет, поне за сега. Идете през август на Седемте рилски езера. Там всяка година са съборните дни на Бялото братство. Братя и сестри от четирите краища на света се срещат край Рибното езеро. Живеят там цял месец. Опъват палатки, построяват кухня, за да посрещнат новата година и да отдадат почит на Учителя. Наричат мястото Молитвения хълм и там се посвещават на молитви и ритуали за колкото дни имат нужда, за да се обновят и да балансират енергиите на Земята.

Изворът на Учителя е уникално място. Водата му е лечебна и помага да се сбъдват желания. На няколко крачки от чучурчето е нарисуван астрологическият знак на слънцето. Когато застанеш в кръга и се отпуснеш, усещаш как нещо се носи към теб, облива те и ако не си сърдит на света, можеш за миг да забравиш за всичко и да изживееш чудото на съществуването си в мига, извън миналото и притесненията за бъдещето.

По залез слънце идва време за вечерна молитва. Всички се изкачват нагоре по хълма. Застават пред надпис “Бог е Любов”, направен с камъни на земята. Изричат се формули и молитви. Звучат цигулки, ангелски хоровод слави Величието на разумната природа. Атмосферата е изключителна, нереална. ИЗпаднал в безвремие всеки сам осъзнава мрака в себе си. И, ако му стигнат вярата и оптимизмът, поема по дългия път към духовното израстване, което рано или късно ще се случи на всеки един от нас.

Преди зазоряване бавно се изкачвам до най-високата точка на Молитвения хълм. Приветствам мълчанието на планината. Слънцето бавно и величествено изплува от облаците на хоризонта. Заедно с него изгрява и светлината в мен. Усещам как хаоса в душата ми изчезва с последните ивици нощ на небето и в мен се настанява неописуемо спокойствие. Чувствам се като частица от цялото. Осъзнавам мястото си и се подреждам в строя. Благодаря!

Настана ден! Пази свободата на душата си. Пази чистотата на сърцето си. Пази светлината на ума си. Пази силата на духа си.

На път за кухнята минавам покрай този надпис. Традиционната чаша гореща вода за прочистване ме чака. Вървя между камънаците и до ушите ми съвсем ясно достигат откъси от съзнателни разговори. Отляво обсъждат как всяка наша мисъл, всяко наше движение, всяка наша постъпка дават отражение на общото състояние на света. По-надолу свежа госпожа с шармантна капела изяснява произхода и същността на Вселената, а около изворчето се споделят рецепти за лекуване чрез песни и музика.

Скоро пред погледа ми се ширва Кръгът на Паневритмията. Хванати за ръце и облечени в бяло, стотици жени и мъже извършват ритуални движения, под съпровода на цигулки, китари и малък хор. Танцът на пръв поглед напомня физзарядка, но постепенно концентрацията нараства, песните престават да звучат наивно и в един момент усещаш как видимият свят губи познатите си очертания и сякаш разцъфтява в ново, удивително и ярко лице. Паневритмията трябва да се види, опита и почувства. Няма никакъв смисъл да се говори за нея. Тя просто действа.

През останалото време можеш да обикаляш неземно красивите езера, да обиколиш езерото Близнак за здраве, да стигнеш до салоните, където да участваш в специален ритуал до пентаграм от бели камъни, а иначе през цялото време на събора текат лекции относно различни духовни учения и всеки ден се дава невероятно богата информация за любопитните.

Затова, приятелю, стягай багажа догодина и ела в Рила. Все повече хора се интересуват от духовни практики и израстване. Като правило се обръщаме към изтока и се занимаваме с йога, тай чи и т.н. Съвсем близо до нас е учението на Беинса Дуно, но малко знаем за него, отблъснати от странното Бяло братство. Все още не се е появил човек, който да адаптира това колосално културно наследство, което ни е оставил Петър Дънов. Обаче имам усещането, че скоро това ще стане, а и след изживяването ми на Рила, осъзнавам, че напълно си заслужава човек да се заеме с това.

Колкото по-дълбоко копаят религиозните мъдреци по своите места, толкова повече се доближават един към друг, към ядрото. Докато накрая не осъзнаят, че са поели по различни пътища от нощта в душите си, за да достигнат до една и съща цел – светлината на вечния ден. Затова не е лошо да вървиш с тях от време на време…пък току-виж си намерил и своя си Тибет.

А от мен…засега довиждане!

Никога не съм бил на карнавала в Рио де Женейро. Всъщност не бях ходил на какъвто и да било карнавал. Мечтал съм да отида във Венеция или в Корфу и да се слея с тълпата. Наскоро четох за уличните празненства по френския Лазурен бряг, за фестивалите в Гоа, Индия. Много често си представяме мечтите си твърде далече, почти неосъществими, а в крайна сметка се оказва, че са толкова близо до нас, че рискуваме да не ги забележим. 

Мечтата ми да изживея карнавал се осъществи и то по много български и в същото време уникален начин. Само бях чувал за Широколъшките песяци и кукерския фестивал в Перник и реших да не ги пропусна този път. Изненадата ми беше смайваща. Тръгнах без всякакви очаквания и удоволствието надмина мечтата ми.

От незапомнени времена в българските села навръх нова година по стар стил – 13-14 януари –  в центъра на селото сутрин се стичат членовете на кукерската дружина. Костюмите се приготвят през цялата година и обикновено са от животински кожи, царевична шума, украсени с чамове с различни размери, закачени по кръста, гърдите и гърба, а маските са изработени от пера на птици, овча вълна, козяци във формата на конуси и цилиндри, преплетени с помпони от цветни конци и животински зъби. Всеки регион на България има различен костюм, но същността на ритуала е еднаква навсякъде. 

Предводител на дружината е така наречения „болюбашия”, който е облечен с парадна военна униформа, напомняща опълченците, с калпак на главата, украсен с пищно перо от птица. След като се събере групата кукери-сурвакари, те тръгват от къща на къща из селото. Всеки домакин ги посреща с ракийка, винце и мезе. Кукерите изпълняват обредния си танц, като носят със себе си пожелание за берекет, здраве и плодородие. Телата им се движат тежко в древен ритмичен унес и бурните им викове, звъна на чамовете, уникалното плашещо излъчване прогонват злите духове от всеки дом, от всяко кътче на селото.

Традиционно в някоя от къщите е скрита „булката”. Всички роли в ритуала се изпълняват от мъже, „булката” също е младо момче, за което младоженецът се преборва, за да я „вземе”. После на площада другият важен персонаж в игрите – свещеникът венчава младоженците. Символиката на тази сватба някои изследователи тълкуват като съюз на мъжкото и женското начало за просперитет и плодородие през годината.

След като кукерите са прогонили злото в центъра на селото се заизвива кръшно хоро и веселията продължават цял ден до късно през нощта. В дружината се включват и малки деца, понякога на една-две години, за да има приемственост и този уникален обичай да остане жив за следващите поколения.

„Болюбашията” на село Дивотино разказва, че да бъдеш кукер трябва да имаш голямо въображение. Първо, то помага да изработиш уникален костюм, а по време на ритуала фантазията помага осезателно да видиш как злото си отива и селото се освобождава от тъмните сили. Истинският кукер като шаман изпада в транс и променя състоянието на съзнанието си. Танцът му е мистичен, усещането незабравимо. Уникалният обичай се е запазил непроменен в много села из България. Също така по различно време се организират кукерски фестивали на различни места из страната.

От сутринта улиците бяха пълни с народ. Групички кукери, които се приготвяха за изпълненията си, сънливи граждани с особен блясък в погледа на очакване какво ще се случи.

Кукерите от предишния ден сякаш бяха прогонили лошото и студено време. Слънцето галеше с пролетни лъчи любопитните лица на публиката и шарените лица на участниците. Целият въздух трепереше с една особена вибрация, усещаше се заряд от положителна енергия. В първия уикенд на март симпатичното село Широка Лъка в Родопите става истинска арена на кукерските игри…..

Още от 1966 година в Перник се организира първият фестивал на маскарадните игри „Сурва”. Създателите на фестивала могат да се похвалят, че съживяват кукерската традиция през 60-те, участието в такъв голям карнавал е стимул всяка година групите да стават все повече и повече.

От 1995 година Перник е член на Федерацията на европейските карнавални градове. Традиционно във фестивала участват около  5 000 човека в над 90 маскарадни групи от всички етнографски райони на България и гости от Европа, Азия и Африка. Зрителите от Перник и цялата страна, гостите от чужбина, идват, за да споделят въздействието от играта, да видят и пипнат маските, да се  почувстват обновени, да си пожелаят здраве и късмет.

Към 12 часа на обед атмосферата се нагорещява не само от силното почти пролетно слънце, но и от многобройните развеселени групи кукери и зрители. По главната пешеходна улица на Перник преминават едни след други все по-причудливи същества. Трудно е да се опише как се е разиграла фантазията на българина, за да създаде тези изключителни творения на народния дух. Всяко селище се представя с програмата си пред импровизирана сцена, където жури и публика оценяват изпълненията им.

В този момент се оглеждам и наоколо виждам само усмихнати лица. Сякаш наистина страховитите чудовища са прогонили всички лоши мисли. Усещам едно приятелско чувство у всички. Няма ги лисичите злобни ежедневни погледи, няма ги свъсените вежди. На всяко лице е разцъфнала усмивка. Тежестта на проблемите за оцеляването в абсурдната ни страна са отстъпили мястото си на лекотата на празника.

Развеселени старци поднасят на публиката съдинка пълна с вино и украсена с чемшир и цветни ленти. Приканват те „да целунеш” котлето, в началото не разбирам какво имат предвид. После се вглеждам в развеселените им погледи, събрали мъдростта на годините и живота сред природата. Схващам за какво иде реч! Хващам магическото котле и без да се замисля го целувам, изливайки огромно количество младо вино в гърлото си.

Наоколо звънът на чамовете създава един неповторим ритъм. Той те блъска в слънчевия сплит и сякаш отпушва поток на веселие в душата ти. Вселенският ритъм на музиката става част от кръвообръщението ти. Неусетно спираш да мислиш, умът ти слиза в краката и ако си достатъчно освободен, започваш да подскачаш и ти. Около теб се смесват танцьори и зрители, общото настроение е великолепно, балканските ритми не могат да те оставят равнодушен. Тъй като всички ексцесии са позволени и около теб се разхождат баби Яги, травестити, чудовища, омазани в безобразни багри лица, просяци, дрипави цигани. Никой не гледа осъдително, никой не обижда мустакатия чичко с яркото розово червило, шарената кърпа и къса пола. Навсякъде тече страхотен купон! Усмивката става заразителна и освобождаваща. Всички задръжки падат, тълпата напълно е забравила за делника, изцяло е във властта на този необикновен карнавал.

Карнавалът е време на осмиване на всичко и всеки, време на скрити зад маски лица и преоблечени тела, време не на маски, които скриват истинската ни същност в ежедневните отношения, а маски, които ни позволяват да бъдем такива каквито сме. Никой няма да ни познае и поне веднъж можем да се разтоварим, като забравим всички ограничения и се оставим на ритъма да ни води.

И аз бях там, и аз се веселих и много съжалявам, че ще трябва да чакам цели 2 години, за да усетя отново това единение във веселието. Хареса ми тази свобода на духа, която долита от древни времена. Точно тя ще ни научи да бъдем по-истински и да осъзнаваме, че животът ни не е даден да робуваме на захаросаните измислени принципи на обществото. Тук и сега сме се родили да открием себе си, да осъзнаем какво изпълва живота ни със светлина, какво ни кара да се чувстваме спокойно и приятно и всичко да става с лекота. Така добре ще ни бъде поне веднъж в годината да се маскираме и да прогоним злото, вместо да се натоварваме с маската на успелия богаташ, високомерния политик или която и там роля да сме си избрали.

В село Орехово времето тече по различен начин. По-скоро се стеле и накрая се размива в пространството. Няма и следа от изкрейзилия градски ритъм и тълпите хора и автомобили, щъкащи натам насам.

Селцето се намира в сърцето на Родопите. Преди да стигнете до него, има няколко задължителни точки за посещение. Първата е веднага след Асеновград по пътя за Бачково – Асенова крепост. Втората е Бачковският манастир. Като видите за какво става въпрос там, продължавате по пътя за Смолян. Минавате балнеокурорта Нареченски бани и стигате селището Хвойна. Преди бензиностанцията в самото начало на Хвойна има табела към Орехово. Там следва завой надясно и само след няколко-стотин метра всичко зловещо в главата ви си заминава като дим от цигара.

Наоколо остават хълмовете на магичната Родопа, любопитството и очакването за пълен релакс. Пътят се вие покрай живописен каньон на малката река Орешица.

Оттук нататък гората става все по-красива и по-красива. Лекичко, но сигурно човек се издига нагоре, над всичко. И тъкмо прави отчаяни опити да се сети за някоя родопска песен, щото с тоя пейзаж просто ти идва да запееш, и ей го на Орехово се появява пред очите.

Село като село. Построено е по двата бряга на планинската река и къщите са се наредили една над друга като керемиди на покрив.

Най-слънчевото село в Родопите е в центъра на събитията, защото разположението му е повече от добро. Изневиделица се изсипват куп предложения как да си изкараш уикенда. В един момент става ясно, че трябва да останеш повече дни, за да увършееш всичко. А най-добре е да си оставиш нещо и за следващия път, защото веднъж попаднал там, се връщаш задължително. Има много семейни хотелчета, където се чувстваш на гости. В „Рай” Бай Любо посреща гостите с носия и гайда. Жена му Стефка, която е председател на Туристическия информационен център върти родопските традиционни  пататници и клинове така, сякаш само това прави по цял ден. Черпи и с едно питие, нейна запазена марка – “тути-фрути”. При нея неизбежно преяждаш, защото всичко е истинско, отгледано в земята родопска, приготвено с желание, поднесено с усмивка и родопска песен. Бай Любо вечерта на чаша ракия разказва с планинска любов за околностите.

Най-близо до селото е Човешката пещера. Тя е отправна точка за няколко маршрута. Първо към прочутия връх Персенк 2074 м надморска височина, към хижа “Персенк” и  римски път, построен върху стар тракийски, запазил своята каменна настилка непокътната и до днес.

Чудните мостове, кой не ги знае, кой не е чувал за тях. Природният феномен вероятно се е образувал при яко земетресение, причинило срутване на някогашна пещера. Реката е отнесла по-дребните скални отломки. С течение на времето са се оформили в мраморните скали два редки по своята красота естествени мраморни моста.
Селата Ситово и Лилково са изолирани в планината и са запазили вида си отпреди столетия. Там попадаш в друг филм. Като се върнеш от този преход, се чудиш реално ли е било всичко или просто се е отворила дупка в пространството и си попаднал на следа от отдавна забравеното спокойствие на човешката душа.

Освен всичко останало, който иска може да пасе кози, да дои мляко, да пее родопски песни в съпровод на бай Любо с гайдата. Абе, каквото ти душа сака!

На 25 км от селото в посока Смолян се намира град Чепеларе. На 15 км югоизточно от града, на връх Мечи чал се намира Роженската обсерватория, отворена за посещения. До там няма редовен транспорт, но от Чепеларе до обсерваторията може да се изкачите за около 2ч30мин. 

На 1.5 км южно от града, в близост до пътя за Смолян и Пампорово се намира първоначлната спирка на дву-седалков лифт. Той е с дължина 2471 м, а транспортният му капацитет е 600 души на час. Пред лифта има пункт за отдаване на ски и сноуборд екипировка под наем. С лифта за 17 мин. се стига до връх Чала (1873м.), отправна точка за Ски пистите. От там започват двете ски-писти на град Чепеларе– “Мечи чал 1”, с дължина 3200 м. и широчина 50 метра и Мечи чал 2” с дължина 5200 м. и широчина 25 метра. Втората е и най – дългата писта в България. Тези трасета са между най-добрите алпийски ски-писти в Европа. Тези, които са с автомобил могат да отидат и до всеизвестния зимен курорт Пампорово, който се намира на 12 км и пътя до там е винаги добре поддържан. Връхната точка на Мечи чал е с 200 метра по – висока ог тази на Пампорово. В Чепеларе е единствената българска фабрика за производство на ски и сноуборд. Също така тук е и единствения по рода си Музей по Спелеология и Български карст на Балканите.Музеят разполага с oсновен фонд от 9400 експоната, научно-спомагателен фонд от 7100 експоната и обменен фонд от 170 експоната, зала за гостуващи изложби, библиотека със 730 тома научна литература, лаборатория и конферентна зала с 60 места.
Чепеларе е най-високо разположеният град в България. Известен е най-вече като зимен курорт.Градът се прочу и като родното място на олимпийската шампионка по биатлон от Нагано’98 Екатерина Дафовска.
Работното време на пистата през зимния сезон е от 8.00 до 16.00 всеки ден без понеделник. Цената на билет за възрастни за цял ден е 22 лева.

След готин купон по ски пистите на Чепеларе, щури игри в снега на тези като мен, които предпочитат да се овъргалят като мечки в белия студен пух, след вълшебния блясък от слънцето, който докарва по-добър тен и от черноморските ви излежавания на плажа, ще се завърнете в селската къща в Орехово и ще се сгреете край камината с вкуснотиите на Стефка, бай Любо ще ви разкаже други легенди за селото и околностите.

В центъра на селото експериментаторите ги причаква специален поздрав. Местната кръчма! Тя направо те връща в 80-те. Червенобузест родопчанин ме настанява между яки мъжаги и те ми разправят, че ако останеш 10 дни в Орехово, няма никога повече да искаш да си тръгваш. На сбора на селото, който в последния уикенд на юли изпълва центъра с песни и танци, никак не е зле човек да се хване на хорото. Като се улови и заиграе, забравя за всичко лошо. Става му по-леко и без да усети се усмихва на луната, която изгрява иззад хълма. По-голяма от обикновено, но не от ракията. Тук си по-близо до небето, до космоса. Като огромна нощна лампа тя осветява селото и планината наоколо. Някъде танцуват самодиви, боси с вплетени цветя в косите. Сънищата в Орехово са с Dolby surround, наспиваш се за броени часове, нямаш махмурлук и си готов за тръгване по някой от маршрутите след вкусни мекици със сладко от боровинки и прясно издоено козе мляко…

Маршрути:

• с. Орехово – хижа “Персенк” – хижа “Чудни мостове” – хижа “Изгрев”
• с. Орехово – хижа “Персенк” – хижа “Кабата” – хижа “Студенец”
• с. Орехово – Водопада “Дуплево” –  връх Персенк – “Човешката пещера” – водопада “Скаклото”
• с. Орехово – Водопада “Скаклото” – рид “Чернатица” – Цирикова черква – хижа “Скални мостове”
• с. Орехово – с. Лилково – с. Ситово

“Истински нестинари вече няма, но сила има и ще я усетите, аз всеки ден живея с нея…” с тези думи ни изненадва на прага на Странджа една баба, която лежерно си вървеше по пътя към близкото село. Срещаме я точно след като завихме от главния път и вече стопирахме за село Българи. Тя се приближи и без да сме я питали за нищо,  започва да разказва. Първо за един разярен бик, който преди години полудял, изпобол сумати народ и се чупил в гората да си беснее на воля, па никой не могъл да го усмири. Извикали гайдаря и тъпанджията на нестинарите. Те засвирили, ритъмът окопитил бика и той като послушно теленце тръгнал след музикантите. Така чак до събора го закарали и там паднал в жертва за курбана.

После ни в клин ни в ръкав бабата заразказва как решили с други пет жени от селото й да видят дали наистина се появяват духове на гробищата, ако изпълниш специален ритуал за 40-сето дена от смъртта на роднина.Та потеглили ми жените с мълчана вода преди изгрева, не говорили, не плачели, не се вайкали. Запалили една свещ на главата на гроба на свекъра, друга на краката, разляли мълчаната вода и зачакали. По едно време се появил образ на жена с малко дете за ръка. Нашата баба веднага познала свекървата, която се явила първа, защото й било любопитно да види снахата. После се по ред на номерата се явил свекъра и други покойници от близките гробове. Образите им били като от черно-бял телевизор.

Направо забравихме за стопа и за нестинарите, ахнахме тотално, а бабата спокойничко продължи, как циганите носили вино и тогава образът бил като от цветен телевизор. Точно казваше това и махнах на едно трабантче, което се позаклати и спря. Накачорихме се с раниците и вътре ни посрещна приветлив възрастен мъж с усмихната физиономия, питахме го за колко време се минава разстоянието пеша до село Българи. Той помълча и след това започна да разказва една история за Диоген в неговата бъчва и един любопитен пътник. Ние вече не се удивихме, а просто изслушахме историята и станахме по-мъдри. Определено бяхме навлезли в необикновената планина. Масажа на органите

Странджа ни посреща както си трябва. Тя е най-особената планина в България. Не прилича на никоя друга – ниските й части са като зелен океан, в деретата си е скрила тракийски гробници, долмени, храмове, уникалната цветя и дървета, сред които е и зелениката – символът на Странджа. Освен това и магьосническата сила на древността тук се усеща във всяка тревичка и у всеки местен. Идете, без да се замисляте натам, и ще ме разберете за какво говоря.

Пристигаме в село Българи. То е кацнало на красивичък хълм, цялото потънало в зеленина и само няколко туристи щъкащи из площада подсказват, че има живот тук и предстоят нестинарските танци. Българи е малко странджанско село Старото име на селото е Ургари. То е едно от най-старите селища в района. Първо е било някъде долу в деретата, но са върлували чума и куп други болести и жителите му се качват да живеят на хълмовете, на припек. В селото са се запазили типичните странджански къщи. Основата им е от камък, нагоре са покрити с кирпич и за по-добра изолация от студа и жегата са подредени дъски, които ги превръщат в приказни къщурки от преданията и легендите на древната ни земя.

До чешмата в центъра с нищо незабележим е отворил порти нестинарския храм. Той е малка схлупена къщурка със запалено огнище и с наредени обредни хлябове и дарове по масата. Пред храма са наредени няколко табла, които разказват за историята на селото, за нестинарството с архивни снимки и всичко това е направено с много любов и добра мисъл.

Централно място в нестинарството заема вярата в Свети Константин. Светецът въплъщава доброто и злото, направлява човешките съдби. От благоразположението му зависело благополучието на нестинаря. Според легендата: Бог наклажда огън до небето и събира всички момци да ги изпита. Само едно момче влиза в огъня Константин, така той става най-приближен до Бог. После Всевишния по същия начин му намира невеста – Елена. Учените са обявили нестинарите за ненормални, църквата за секта, обаче както обикновено и двете крайни гледни точки грешат. Изпадането в транс и тъпана ни водят за ръчичка към шаманизма на първите хора, а за да се запази традицията е трябвало да бъде облечена в прилична християнска роба, така имаме късмета това чудо да се съхрани дори и като атракция за туристите, важното е че го има.

В 10 сутринта бие камбаната на църквата и започва сутрешият ритуал. Изнасят трите икони от църквата и ги носят към нестинарския храм – Конака Там вече е запален огъня и свещите осветяват малкото уютно пространство, епитропът следван от три ергена подреждат иконите на полица срещу свещите, там е и ритуалния тъпан, който се изнася и се използва само за празника. Обличат се иконите в червени дрехи покриват се с бяла кърпа с бродерия от камъни и мъниста, връчват се на момчетата и епитропа в калена чаша слага тамян с въглен и в менче рози и вода. Тъпан и гайда засвирват нестинарската мелодия. Всички ги следваме до аязмото на Свети Константин. Този ритуал не е толкова популярен, но в него има нещо много приятно. В един момент се върви в мълчание и се стига до параклиса, той се отваря един път в годината и се взима вода, прикадява се, умиват се иконите и се подреждат на трон, пръска се с цветята по хората за благословия. Налива се вода, танцува се хоро, поклонение пред иконите.

Връщат ги в нестинарския храм. Запалва се огъня Срещаме приветливи баби, свикнали в този ден да ги разпитват и така и ние, на 93 и винаги си е живяла тук, спомня си последната истинска нестинарка баба Злата. . Хората започват да се събират. На импровизирана сцена започва концерт

През последните няколко години обиколих половината планета и издирвах истински и автентични шамани на доста отдалечени места от България. Бях в сърцето на Амазонка и се изкатерих по зловещи чукари, за да събера пъзела от древното универсално знание на шаманството. Изгубих звук и картина в планината Сиера Невада де Санта Марта в Колумбия от силата и знанието на мъдреците от племето Аруако.Стигнах и до езерото Байкал, за да видя ритуалите на сибирските шамани. Исках да се докосна до това, което е останало от тях.

Осъзнах, че няма как да се научиш да бъдеш шаман. Трябва животът да те е избрал за тази роля. След обиколките на длъж и на шир, най-голямата изненада ми се случи тук в България. При срещата ми с баба Юлия от село Крибул. За мен тя е една от малкото живи шамани на българската земя. Тя може и да не се нарича така. Може и да разсърдя някой за това сравнение, но от срещата ми с нея имам усещането, че съм се докоснал до свят човек и свято място. По същия начин съм се чувствал, когато ме прегърна индийската светица Амма.

Село Крибул се намира на 6 км от главния път Гоце Делчев – Сатовча в подстъпите към Западните Родопи. Когато завиеш от главния път на табелата „Провиралото“ и пред теб в далечината на висок хълм се вижда селото, кацналото амфитеатрално. По криволичещия път се разминаваш с ниви с тютюн и хълмове, обвити в облаци. А когато наближиш селото и влезеш в него, започва изкачване по завоите нагоре. Пътя пълзи нагоре и е от чисто нов асфалт, въпреки наклона и острите завои. Този нов път води към целта.

Къщата на баба Юлия е на върха на селото. Терасата на втория етаж е боядисана в жълто, за да се вижда отдалече. С приятели пристигнахме в ранния следобед и баба Юлия вече беше водила 20 човека на камъка. Обикновено тръгва към Светилището след 9 сутринта. Ако са дошли хора след това, пак отива. Тя лееше куршум на сутрешната група и ние трябваше да изчакаме, за да отидем заедно пак до „Камико“, както самата тя го нарича.

Всички знаем, че има много силни енергийни и лечебни места, останали от траките в България. „Скрибина“ е уникално с това, че е едно от малкото все така активни олтари. Такова, каквото е било в древността. За разлика от други светилища то си има своята жрица – пазителка на традицията – баба Юлия Земеделска. Жрица, шаманка, пазителка, баба… Можем, както искаме да я наричаме. Тези имена нямат никакво значение, защото обредът, който изпълнява, е истинско живо съкровище и пази езотерично тайнство оцеляло от древни времена до наши дни.
Да, точно така, не сте прочели грешно. Тук в България има действащо тракийско светилище и негова жрица е жена от българо-мохамедански произход. След посещение при скалата с ритуала на баба Юлия са се случвали не едно или две чудеса.

Преди повече от година чух за баба Юлия и „Скрибина“. Една приятелка ми сподели, че е открила нещо удивително в Родопите. Разказа как една баба по шамански начин измолва от свещена скала лек за страдащите хора, които са дошли. Тогава ми се стори нереално и не отидох да я видя веднага. Гоних дивото! Ако знаех какво ме очаква в това малко селце в Гоце Делчевско, щях да тръгна и пеша натам, веднага.

Баба Юлия си седеше кротко на едно столче на двора до тясната стръмна улица Зад гърба й имаше печка с дърва. Беше отворена горната част отстрани на печката и в нея Българската Амма слагаше върху горящите дърва метална лъжица с дълга дръжка и дълбоко дъно. Там се разтапяше оловото за куршума, който лееше. Около нея пърхаше нейният мъж бай Юлиан. Неуловим като колибри, той с майтапчийски свеж тон ни заведе до една беседка, където трябваше да изчакаме съпругата му.

От дума на дума, той ни подсказа някой предварителни неща, които трябва да направи човек, преди да посети „Скалата“. Взимат се малко трици и сол в торбичка и се спи на тях. Донасят се монетки по 1,2 стотинки, за да ги хвърлите символично. Червен конец, за да ви се премери ръста.  Олово за леенето на куршум. Стара дреха, която да оставите на някое дърво до „Скрибина“. Снабдихме се с всичко необходимо и зачакахме.

След 4 часа и половина тръгнахме към „Камико“. Баба Юлия преди да потеглим ни почерпи с кекс, който бе опекла сутринта, преди това Юлиян – мъжът й ни пусна в ябълковата им градина да си наберем плодове. Кексът и ябълките дойдоха навреме и успокоиха гладните ни стомаси. Потеглихме по пътека над нейната къща и продължихме да се изкачваме нагоре към хълмовете и горите.

Местността прилича на атмосферата от анимационните филми като „Принцеса Мононоке“. По времето на ходенето баба Юлия не спира да разказва притчи, случки от своя живот, как са изследвали камъка, как много страдащи са намирали лек там. Тази жена е голямо вдъхновение за всички нас. Пример на силна личност, която въпреки две сериозни онкологични диагнози ходи пеша часове в гората и от пръв поглед виждаш, че пред теб стои здрав и щастлив човек. Чрез нея се срещаш с една непреходна мъдрост, която извира от живота.

Интересен факт е, че обредът, който преживяхме, е запазен при мюсюлманите, но той няма много общо с исляма. Неговият произход е много по-древен. Родът на баба Юлия пази ген на траки, които преди да бъдат помохамеданчени са практикували този обред за връзка с Духа на местността.

За съвременността той облича дрехата на исляма и по този начин остава жив. Баба Юлия е приела мисията да води хора за лек и просперитет на скалата от своята сестра. Сестра й е поела традицията от тяхната майка. Поколения наред се предават ритуалите и вълшебните думички, с които баба Юлия поздравява пазителите на светилището и активира необикновената му мощ.

Тя е искрена, истинска, неподправена, от чиито обикновени на пръв поглед истории лъха опита от живота сред природата. Говори за Аллах и Бог. Притчите й са с универсално послание и тя се е зарекла, докато я носят краката, да не върне нито един човек. Увереност, че „Камико“ помага на страдащите и дава и факта, че тя сама е изпитала лечебната му сила върху себе си. Местността, където е разположено светилището е магично и тайнствено място, което в древни времена е било действащ храм от времето на Атлантите, вероятно и Лемурийците. Място с космическо значение.

Носиш в дясната си ръка червения конец, който е с дължината на твоя ръст. В другата ръка малко пакетче със сол и трици, в джоба дребни монети и на кръста завързана стара дреха. Стигнахме до местността по едно нанагорнище и се появиха много дървета с вързани на тях дрехи. Усети се, че тук са идвали хора с големи страдания, за да търсят последна надежда.

Преди да се влезе на територията на светилището баба Юлия ни спря. Погледна ни сериозно и каза на който му се пикае, да го направи тук, защото вътре не се облекчават никакви нужди. Това място е храм и е добре да остава чисто от нашите вътрешни кофи за боклук.

Взе една пръчка от земята и почука по скалата: „Салам Алаейкум! Ако спиш, събуди се. Дойдохме!“ Започва да бае на червените конци, прикадява с парченца хартия, храни с трици и сол скалата, припява вълшебни думички, а ти се провираш три пъти през две дупки. Всеки би могъл да мине. Докато чакаме реда си, се усеща топлина, която струи от скалата. Няма как да останеш равнодушен към енергията, след като участваш подобно нещо. То не може да се опише. Може само да се усети и преживее.

„Камико“, както го нарича баба Юлия помага най-много като се посети три пъти.

С любов и вяра баба Юлия изпълнява ритуалите и няма никакво значение от каква традиция и вероизповедание идва тази практика, с какви думи са облечени сега. Те са малкото оцелели парченца от пъзела на българския шаманизъм и са много ценни.

При баба Юлия има постоянно хора и тя с радост разказва на колко много души е помогнал „Камико“. Тя не взима никакви пари за това, ако човек реши, може да остави дарение, колкото прецени. Тези средства се дават само за да хване лека, няма такси, ценоразпис, а се е запазил духа на гостоприемството и подкрепата.

След като разказах за Крибул на много приятели, те ме помолиха да организирам пътуване, защото не всеки има възможност с личен транспорт да стигне до там. Започнаха да ме критикуват, че като водя хора и превръщам мястото в туристическа атракция, че осквернявам светилище, на което намират утеха неизлечимо болни. Според мен такова място няма как да се превърне в туристическа атракция. А и според мен не трябва да е неизлечимо болен човек, за да го посети. Всеки един от нас има какво да излекува в себе си. Човек може просто да иде и да се поклони на по-висшата сила, на тази сила, която ни пази и закриля и ни дава възможност да реализираме себе си. Да се поклони на родната си земя и ще получи закрила и енергия да справи със всичко!

Погледната от космоса планетата Земя е прекрасна сфера, сияеща в синьо и сребърно във виолетовия океан на Вселената. За разлика от нас съвременните хора, древните народи са я приемали като живо същество. Дори са я обожавали като богиня и майка на всичко живо. Както човек има в системата си витални точки – чакри, така и по земната повърхност съществуват завихряния, в които е съсредоточена енергия на много високо ниво и тези „места на силата“ ни свързват с галактическите и вселенски потоци чиста прана. 

Отделните духовни общности създават собствена мистична топография, откриват мрежи от енергийни извори, чрез които се лекуват от влиянието на стреса и отварят сетивата си за божественото. Пирамидата в Гиза, Мачу Пикчу, Тибет, полуострова на маите Юкатан, Стоунхендж са световноизвестни енергийни точки. Почти всички, посветили живота си на духовното развитие, мечтаят да ги посетят.

Повечето от тези места се намират на голямо разстояние от България и не всеки има възможност да ги посети. Добрата новина е, че нашата страна е скрила в пазвите си изключително силни свещени места, до които всеки би могъл да се докосне и да се потопи в уникалната им енергия, да се зареди и вдъхнови. Христо Маджаров пише за България: „Не познавам друга страна с толкова изправен и силен гръбнак – Балкана, с такава красива глава – магнетичната Рила. Няма друга земя, чиито нозе да мие Черно море, а в пазвите й планините, реките и езерата да съхраняват вселенски тайни. България като нестинарка в екстаз е разперила ръце над плодородните равнини – Добруджа и Тракия и увлича в танц всеки, който се е докоснал до нейната надарена от Бога земя.“

Един от най-силните енергийни портали в страната ни е мистичният триъгълник Белинташ – Караджов камък – Кръстова гора в Централната част на Родопите. Много се изписа и изговори за Белинташ и Кръстова гора, но Караджов камък остава в сянка като една добре пазена тайна. През лятото на 2012 имах възможност няколко пъти да го посетя и тайните му се разкриха пред вътрешния ми поглед.

Най-лесно до магичния камък се стига от Кръстова гора. Тръгва се по пътеката към очното аязмо и когато се стигне до разклонението за извора, се продължава по черния път по билото на планината. След половин час вървене попадаш във вълшебна букова гора, която води към подстъпите на светилището. Когато човек застане пред Караджов камък, няма начин да не възкликне, без дори да има екстрасензорни усещания. Първото въздействие е от гледката на причудлив камък, който сякаш  извънземни великани са поставили между две огромни скали, които приличат на вкаменени пазители от друг свят, за да вдъхват респект на всеки посетител. Тази, сякаш паднала от космоса канара, образува истински Портал към небето, през който минава всеки дръзнал да се изкатери към него.

Това е и първото предизвикателство пред търсещия дух. Изкачването става благодарение на монтирани паянтови дървени стълби и метален парапет, като последните метри се изминават по изсечени от древността  каменни стъпки, силно ерозирали от течащата по улея дъждовна вода. Качването предлага страхотно екстремно изживяване и ИЗИСКВА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВНИМАНИЕ, когато стигне човек до половината е страхотно да вдигне поглед нагоре и ще види наистина Порталът към небесата, оформен от падналата канара и стените на двете огромни скали. Последната част не е обезопасена и точно оттам започва магията на мястото.

Когато преминеш портала и се потапяш в друго пространство, особено, ако имаш късмет да попаднеш там сам или с група осъзнати приятели. Енергията вибрира във всеки сантиметър на скалното плато , на което се излиза след леко изкачване. Наситената високочестотна прана няма цвят, форма и мирис. Не можем да я докоснем, но можем да я усетим. Не издава звук, но определено можем да я чуем. А като отделим време да се заслушаме, времето наистина спира, съзнанието се успокоява и сърцето започва да бие в синхрон с галактическата хармония. Необходимо е само да си намерим място и да седнем за кратка медитация със затворени очи. Няма нужда да се прави нищо, енергетиката на мястото ще направи всичко необходимо за вас. Отпуснете се и се свържете с Висшия си Аз.

Най-силните енергийни места са тези в природата като Караджов камък – недокоснати кътчета, където въздухът е толкова чист и наситен, че чак можеш да видиш енергията да пулсира в него. Това са естествени лечебници, където се чувстваме част от цялото и се връща блясъка в очите ни, усмивката на лицата ни, оздравяваме и се подмладяваме неусетно. На такова място човек става мост между световете – космически и планетарни. Престоя на такова място може физически да се почувства – повишава се или се понижава телесната температура, възможни са аритмия, промяна на пулса, рязко усещане за студ или горещина, треска. При някои хора се появява необяснимо чувство за тревога, страх, паника. Най-често настроението се променя в положителна посока, изпълваме се с успокоение или въодушевление.

След посещение на Караджов камък може да откриете нови или скрити таланти, пророчески или лечебни способности. Всичко зависи от физическата и морална ви чистота, но никой не остава непроменен след пребиваване на това място, където се пресичат „линиите на Дракона“, както ги нарича Адриана Вотей – астролог и изследовател на местата на силата. „Когато сте на такова място, е важно с каква нагласа го посещавате, с какво настроение. Изпълнявайте две неписани правила – открийте сърцето, душата си и се изпълнете с благи мисли.“

Караджов камък е място, където тъканта на измеренията изтънява и има осезаем допир с други светове. Там символично се отварят врати към Бога и поддържането на чистотата на такива места и отпушването им от натрупан негативизъм е била задача на жреци и свещенослужители в миналото. Не случайно тук се появяват едни от най-важните ръкотворни светилища на траките. Те съществуват, за да се поддържа жива връзката между по-висшите духовни йерархии със земните.

Старите чародеи са разбрали, че Земята е жива и че това място може да влияе на хората. Известно е, че районът около Караджов камък е бил обитаван от жреческия род Беси от тракийското племе сатри, които са пазители на прочутото светилище на Дионис. Направените през 2004 година археологически проучвания от Националния исторически музей фиксират два периода на съществуване на светилище на Караджов камък. Първият обхваща периода на ранно желязната епоха (VІІ-VІ в. пр.н.е.). Между скалите са издълбани скални ями и улей и в тях ритуално са били полагани части от предварително разтрошени чаши, паници, гърнета и други съдове, изгарял се е дървен материал и други органични материали и накрая жреческият ритуал е завършвал със затрупване с камъни. Вторият период е ІІІ-ІV в. сл.н.е. и от него е намерена керамика, работена на грънчарско колело, и няколко монети от времето на император Юстиниан Първи.

От Караджов камък се открива страхотна гледка към Кръстова гора, Белинташ, Сини връх, Хайдушки камък. Като платото е само началото на приключението ви около камъка. Когато се наситите на енергията и преживяването си на платото, слезте и продължете по пътеката надолу за Белинташ и след 300 м. ще ахнете от гледката на уникалните скални форми на светилището. От южната и западната страна в подножието на скалата се намират три пещери, в които според преданието се е крил закрилникът на местното население Караджа войвода, откъдето идва и името на местността. Тук имате възможността да наблюдавате редки видове животни  като черен щъркел, скален орел, сокол скитник, а голяма е вероятността за среща със сърни, елени, диви кози и дори дива котка. Районът на Караджов камък е защитена територия.

Това вълшебно място, което трябва да се види и усети, защото е много трудно да се пише за него, разказва легенди за несметни съкровища от тракийско и хайдушко време. Караджов камък въздейства на всеки един човек, дори и не изкушен от общуване с Божествената енергия. Разходката до там е едно наистина страхотно изживяване и приключение, което се помни дълго и кара всеки да иска да се завърне отново при извора на чистата прана.

Всеки август от 1956 г. насам по река Дунав неономади скачат в лодките си за международен поход. Наричаме го на галено ТИД или „Tour International Danubien“. Гребането започва от Германия, където Дунавчо е палава планинска пенливка. После се минава през Австрия, Словакия, Унгария, Югославия и ТИД официално завършва в България.

В продължение на близо два месеца веселите дружинки преминават около 2000 км. Във всяка Дунавска страна има по един етап от тура. В България всичко започва от Видин. Там са официалните празненства по посрещането на гребците, концерти с класическа музика от Дунавските страни и всеобщо веселие. Лагерът на племето речни неономади се разполага около стените на великолепната крепост Баба Вида. Разходката из феодалното владение е задължителна. Няма по-запазена старина от този тип по нашите земи. След първата нощ на наша територия вече се е събрала сериозна агитка българи и повярвайте ми това са едни от най-забавните агенти, които съм срещал в одисеите си.

На сутринта в медитативно мълчание се потегля за първия преход. Това е истинско свещенодействие! Един след друг, без да си пречат, хората като в минали заминали времена, сякаш са от едно племе, сядат в лодките в първите часове на деня с изгрева. Върховно изживяване да плуваш като листо, откъснато от дърво, без да пляскаш излишно по водата и да се напъваш срещу течението. Само с гребло в ръка  насочваш каяка да не се забие в някое дърво или плитчина. Спира се на острови за обяд и привечер се стига до определена точка, за да се опъне лагера отново. На ден се минават около 50 – 60 километра. На някои широки спокойни места се налага да гребеш яко, а в бързеите по каналите между островите просто се изтягаш назад и се оставяш на течението.

Всеки ден маршрута минава покрай невероятно разнообразие от брегове, острови, селца и необятни поляни. Готвиш си на примусче и най-готиното е, че автобус следва маршрута на участниците и не ти се налага да мъкнеш багаж в лодката, освен обяда и фотоапарата. Няма да е излишна и камерата, защото на всеки километър има какво да се снима. Всъщност аз от ТИД осъзнах, че ние си имаме голяма река в България и то каква!

Около остров Белене природата е като оная от документалните филми за Амазонка, в други части си на Нил и аха някой крокодил да се появи, но за щастие няма такива и като завриш и закипиш под августовското слънце, само трябва да се потопиш в хладката вода и нямаш никакви грижи с прегряването. Веселяците се събират с каяците в средата на реката на куп и се започва едно разпиване на вина и ракии. Следобед гледката на лъкатушещи се лодки натам насам по реката няма как да не те накара да се засмееш, а като чуеш и бойните им песни. Повечето от репертоара на поп-фолк звездичките, но в тяхно изпълнение, над реката те звучат зашеметяващо.

Ако си сам в лодка е великолепно, можеш да пееш – аз си изциклих няколко пъти целия репертоар, включително и палавите руски песнички за Чебурашка и крокодила Гена. Можеш да крещиш на воля, да медитираш, да дишаш дълбоко, да правиш каквото си пожелаеш. Умората след такъв ден е по-сладка от всяка почивка. Заспиваш под звездите, понякога няма нужда да си опъваш палатка. Почти на всяко място за лагер има ресторантчета и капанчета наоколо.

Залезите приличат на картина на старинен бароков майстор, заслепителни в тежкото си драпирано червено злато, а всеки ден крие изненади. Много ще ви е забавен Никопол. Срещу него някоя румънска глава е построила невероятно химическо чудовище, което след няколко дни на вода из райските брегове на Дунава не може да те ядоса, натъжи или покруси, а по-скоро ще го разглеждаш като произведение на съвременното изкуство, инсталация на не особено талантлив артист в грандомански мащаби. Табелите от соцвремето си стоят необезпокоявани в града и аз лично паднах от смях пред тази: “Граждани не плюйте и не храчете по улиците.” Без коментар!

В никакъв случай не пропускайте преди Русе остров Люляк. Там се покатерваш по едни пясъци, скачаш във водата и течението те носи силно и бясно към края на острова. Там има място за излизане, само за да дотичаш до пясъците и да се цамбурнеш отново в хладката прегръдка на речната богиня. Няма такова завръщане към детството… Няма и достатъчно място тук, за да ви разкажа всичко. Опитайте го сами!

Някои участници преминават цялото разстояние от Видин до Силистра, което е “the best”, а други само отделни етапи според желанието и възможностите им. За подробности и записване: http://tid.elsys.bg или http://datravel.net

Не познавам друга страна с толкова изправен и силен гръбнак – Балкана, с такава красива глава – магнетичната Рила. Няма друга земя, чиито нозе да мие Черно море, а в пазвите й планините, реките и езерата да съхраняват вселенски тайни. България като нестинарка в екстаз е разперила ръце над плодородните равнини – Добруджа и Тракия и увлича в танц всеки, който се е докоснал до нейната надарена от Бога земя.

Заради щедрата природа и благоприятния климат днешните български земи са били предпочитано място за обитаване през всички етапи от развитието на човешката цивилизация. Първите следи от живот тук са от преди стотици хиляди години. България пази в недрата си свидетелства за ритуалните на първобитните хора, за вярванията на траките, за цивилизацията на римляните, за боговете на българите и на славяните, за величието и падението на Първото и Второто българско царство. Следи от драматичното си пребиваване са оставили хуни, готи, авари, маджари, печенеги, татари, турци…

Още в епохата на неолита (V хил. пр. Хр.) районът на Югоизточна Европа достига изключително ниво в културното развитие на човечеството. По археологическите находки се предполага, че тук е можело да се развие една от най-великите цивилизации на древността, но неизяснени досега причини слагат край на нейния разцвет.

Въпреки това в България е открито най-старото обработвано злато в света –съкровището от Варненския некропол, датиращо от 5000 г. пр. Хр., в пещера “Магурата” са открити рисунки на първобитните хора от праисторическата епоха, които не се срещат никъде в цяла Югоизточна Европа, долмените в Странджа и Сакар планина са най-древните запазени паметници на тракийската култура, наред със свещения град Перперикон. Храмовият комплекс в край село Старосел, удивителните находки в Долината на тракийските царе, култовият център при Долнослав са малка част от културното наследство завещано ни от траките – племена, чиито произход е все още загадка за историците. Най-смелите хипотези твърдят, че те са част от оцелялото население на изчезналата Атлантида и на този техен корен се дължи високо развитата им култура. Колкото и да е малка територията на България, Великият Творец сякаш от цялата Земя е избрал тук да сложи своя подпис. Както казват мъдрите стари хора, тук Бог се е навел и целунал Земята. При замервания от спътници в орбита на планетата това малко кътче от Балканския полуостров се оказва едно от най-горещите места като физическа температура от цялата земна повърхност. Малко са страните в Европа, които могат да се конкурират с България по изобилие и многообразие на минералните води. Георграфското положение на страната създава отлични условия и неповторими или рядко срещащи се природни съчетания за комплексно въздействие върху човешкия организъм.

С този потенциал България може да се превърне в една от най-търсените дестинации за хора, търсещи здраве и възстановяване на силите след преумора или стрес. На това място като печат на авторските права за творението са събрани забележителни произведения на стихиите и скалната твърд на майката Земя от различните континенти. Само за един ден можеш да обиколиш удивително многообразие от културни и природни чудеса, като нито за миг да не забравиш, че се намираш в България. Всички страни имат уникални забележителности, но тук всичко е на една ръка разстояние, докато другаде се налага да пътуваш дълго и уморително, за да посетиш всичко.

В границите на страната ни Творецът е изваял Белоградчишките скали, които са мини Гранд Каньон, Седемте Рилски езера, които приличат на местност в Тибет, крепостта на Баба Вида пък те отвежда към Централна Европа, каналите между островите на Дунава по нищо не отстъпват на джунглите на Амазонка, из сребърните пясъци край Синеморец попадаш в тропиците, около езерото Сребърна си в Африка, на Крушунския водопад се усеща духа на Игуасу в Бразилия и т.н. и т.п.

С уникалното си разнообразие и удивителна красота българската природа е истински феномен, какъвто рядко се среща по света. На малко места по света само за един ден е възможно да се посетят културни паметници от всички по-важни епохи в развитието на европейската цивилизация. Ако се стартира от град Маджарово в Източните Родопи, първо се отбиваме до единствения известен засега в България кромлех при село Долни Главанак. Той представлява 12 побити в земята пирамидални блока, високи 2-3 метра, наредени в елипса. Вероятно това е култов център на открито, подобен на известния Стоунхендж във Великобритания. След това попадаме на най-древният паметник, оставен от траките – Перперикон, продължаваме към най-старата джамия в град Хасково от 1395 г.; текето-мавзолей на Осман Баба в с. Текето от 15 в; Белинташ – светилище, посветено на бог Сабазий, обитавано от тракийското племе беси; Асеновата крепост от времето на Второто българско царство с църква, запазила стенописи от 14 в; Бачковският манастир строен през 17 в; Античният театър, римският стадион и мозайките от богаташки къщи от 1 в. след Христа, старият град от Възрожденската епоха и новият град, строен през първата половина на 20 век в Пловдив и всичко това за един ден.

Независимо от моментите, когато се чувствам като Алиса в Огледалния свят и ме обзема желание да си заровя главата в пясъка от пречките и трудностите по пътя ми в България, нямам по-любимо изживяване от това да отида в село Ковачевица, например. Зная, че само да прекрача прага й и портите на времето ще се захлопнат зад мен. Всички грижи и неприятности ще останат някъде там долу и ще ми се прииска да запея родопска песен и да се затичам бос до забрава по поляните около това магическо място. Ще се заредя с положителна енергия, ще се вдъхновя и ще се върна чисто нов в цивилизацията, за да продължа работата си усмихнат и успокоен, че има все още такива диви и запазени места, където нивото на енергията е на съзидаващо ниво и винаги мога да се скрия там и да се завърна към себе си.

Не случайно със земята българска е свързана появата на едни от най-интересните и важни езотерични учения на европейската цивилизация. Да започнем с първите българи, които, за разлика от множеството други политеистични племена от древността, са тачили единобожието в лицето на великия Бог на небето Тангра. Те са донесли уникалния си календар в Европа и са живеели в преносими къщи с овални форми – юртите, които са примитивни космически обсерватории. Българите внимателно се вглеждали в пътя на звездите и очаквали вдъхновение от горните светове, пазейки спомена за небесната династия, от която водят началото си.

Митичният Хермес Трисмегист, основател на Западната окултна традиция, е завещал уникалното си учение на жителите на Балканите. Следващият учител, живял по българските земи е легендарният Орфей. Той е създател на изключителната по значението си езотерична школа, чиито искри запалили огъня на древногръцката антична култура и духовност. Орфей е завещал невероятните си музикални прозрения, достигнали до нас вплетени в ритмите на българския фолклор, полетял в космоса, омагьосал не един чужденец и покорил световните класации в песни на Питър Гейбриъл и Кейт Буш.

След покръстването на българите от княз Борис І забележително е делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици.

През Средновековието в България се появява уникално учение Богомилството, донесло първите светли идеи за свободата на човешкия дух и демократичните принципи на Божествения свят в мракобесните столетия на догми и невежество. Въпреки, че е унищожено от църквата, то е потънало в дълбините на европейското колективно подсъзнание, пренесено в сърцето на стария континент от катари и албигойци. След векове е вдъхновило Ян Хус и Лутер, които са в основата на Реформацията на църквата.

Последното проявление на духовната българска верига е появата на Учителя Беинса Дуно в тялото на землянин с името Петър Дънов. През 1898 г. изнася във Варна беседата си “Призвание към народа ми”. За пръв път пред обществеността, вече осмислил мисията си, той се представя като световен Учител, призван да предаде на хората в България и на цялото човечество новото учение, което да подготви преминаването на човешките същества към висшето съзнание на следващото стъпало от еволюцията. Той създава основата на земното Бяло братство в България. Изгражда ашрама “Изгрева” в София, помагал е със съвети както на цар Борис ІІІ така и на обикновените българи.

Могат да се изпишат хиляди страници за значението на делото на Учителя Беинса Дуно, но истински може да се изпита смисъла му по време на свещения танц Паневритмия, който се играе във всички по големи градове на страната от 22 март до 22 септември. Най-силно е изживяването на големите празници на Бялото братство в края на август на Седемте Рилски Езера.

Една моя позната грузинка, която живее в Гърция, обожава да си почива във Велинград – един от балнеологичните центрове в Родопа планина. Тя ми разказва, че когато изкара 10 дни в България и се върне в къщи е най-добрият човек на планетата. Не се кара с никого, погажда се с децата си, не вдига скандали на съпруга си, не обръща внимание на дребните проблеми. Минават няколко месеца обаче и тя отново е изнервена, пак от мухата прави слон, не е доволна от живота си и децата все по-често й казват: “Мамо, защо не ходиш по-често в България. Тази страна ти се отразява толкова добре, ставаш толкова мила и приятна.”

Опитайте и вие да усетите магнетичната сила на тази земя, да се заредите с положителна енергия и дори и да не вярвате в тези неща се оставете на приключението да откриете едно скрито съкровище и да станете част от светлите лъчи на мъдрост, истина и любов, които започват от тук и в близко бъдеще се надявам да обхванат и целия свят.