Етикет: Южна Америка

Перу днес е най-вече известно с Мачу Пикчу, линиите Наска, езерото Титикака и е едно от най-посещаваните места на Земята. Изброените места на силата се намират в южната част на страната, но Перу разполага с огромна територия и крие невероятни места и тайни в по-трудно достъпните си места. Между Амазонската равнина на север и Тихия океан на запад, защитени на юг от заснежените върхове на Белите Кордилиери са се ширнали Амазонските Анди – планинска верига, покрита от гъсти тропически гори. Най-високите й части стигат до 3500 м.

В „хълмистите джунгли“ – селвата, живеят „Воините на облаците“.

Тази област на Перу не е лесна за достигане и не е толкова посещавана от туристи. Нямаш никакъв шанс да се сблъскаш с тълпи корейци, например. Няма билбордове по пътищата, погледът ти не засича в простора електрически далекопроводи, ефирът е чист и звънък. В повечето случаи има кални пътища до забележителностите, без указателни табели и информация. След като се отпуснеш в атмосферата на тези зелени дълбини, разходиш се в пищната природа и  разбираш, че това парче земя е пазено досега. Не случайно едва през последните 20 години тук идват външни хора. Едва напоследък, то започва да ни се разкрива. Сега вече сме готови за информацията, която съдържа.  А тя носи нови хоризонти за развитието на човека.

Чачапояс по здрач

Пристигнахме в град Чачапояс по здрач. Пътувахме през мистериозни хълмисти джунгли, обвити в облаци, през пищни зелени картини, планински езера и причудливи скали. Идвахме от градчето Тарапото – от Амазонската равнина в посока към океана.

Когато се стоварихме в центъра на града, улиците бяха пълни с народ и площадът бълбукаше като типична южноамериканска бъркотийка. Умората ни повали веднага по леглата в хотела и реално видяхме къде сме пристигнали на сутринта. Посрещна ни центърът на безлично перуанско градче. Квадратен площад Плаца ди Армас, малки тераски на избелените сгради, нищо особено на пръв поглед. Повечето перуански градчета не блестят с кой знае какви архитектурни забележителности, но при всички случаи енергията и атмосферата са толкова различни от всичко, което съм виждал по света, че се радвам на притихналото градче. Една приятелка, като разглеждаше снимките, ми каза, че прилича на Колумбия и ако погледнем на картата ще видим, че не сме далече от Колумбия.

По тези земи живеят чачапойците. Областта им е често наричана „Културната област на Амазонските Анди“. И има защо. В този район се намират удивителната крепост Куелап, загадъчните съркофази Карахиа и тук е открито най-голямото количество „книги“ от традиционното възелно писмо на инките. Центърът на чачапойската култура е бил басейнът на река Утчубамба. Това е била свещената река, чиито води не са докосвали, а само са я обожавали и възпявали. За земеделие и практически нужди са ползвали река Мариньон. Поради големият размер на река Мариньон и обкръжаващия я планински терен, регионът е бил сравнително изолиран от брега и други части на Перу. Така остава и до днес.

Хроникьорът Педро Сиеза Де Лео?н дава някои интересни сведения за чачапойците през 16 век:

„Те са най-белите и най-хубавите от всички хора, които видях в Индиите, и техните жени бяха толкова хубави че заради тяхната нежност, много от тях заслужават да бъдат жени на инките и също да бъдат заведени на Слънчевия храм“. Името чачапояс „сача пуя“ на езика кечуа, на който са говорили инките, , означава „хората от облаците“. Тайните на Чачапойците са много. Като се огледаш в града не са останали много представители от тях и това определено доказва теорията за извънземния им произход. Нали ги описват като бели красиви хора, които са се появили и после също така мистериозно са изчезнали. Оставили са следи в ДНК на местните обикновени индианци, но от красиви бели хора няма и следа.

Чачапояс са били като благородници, фини и изящни и много се различавали от типичното местно население на набити и грозновати индианци. Сега те се разхождаха по улиците на неугледното селище. Самото градче не е толкова важно. То е просто място за нощувка и отправна точка за няколко езотерични забележителности.

Крепостта на безсмъртието

На 70 км от градчето Чачапояс тази загадъчна цивилизация е построила крепостта Куелап. Изследователките на В. Попова и Л. Андрианова заявяват през 2011 г., че Куелап е един от древните комплекси създадени от извънземна цивилизация. Той може да не е древен, тъй като  радио-въглеродния анализ показва, че строежът му е започнат през 6-ти век след Христа, но в него са събрани важни послания, подобни на тези от житните кръгове, но от камък.

Това място носи специална енергия. Тя е необходима за старта на пълна промяна в качеството на съществуване на човечеството. Дошъл е момент е да преминем в по-високо ниво на съзнание като кристалически същества с помощта на обединението на съзнанието ни. Комплексът представлява последния момент на цивилизацията на Земята преди Прехода.

Цивилизацията Чачапояс се е материализирала за известно време тук и е оставила кодове в пространството. Активирало е кодовете с каменни символически конструкции, след което се е преместила в измеренията, за да помага на други развити същества. Кодовете са свързани с предстоящите промени, които вече се случват на Земята. Човек, който медитира върху конструкцията или посети мястото и възприеме енергиите лично, задейства спящи кодове в ДНК-то си и има възможност да премине на по-висока честота на вибриране.

Кои са „воините на облаците“

Мястото е магнетично и притихнало сега. До него се пътува с джипове по криволичещ път над дълбоки урви и пропасти с гледки към река Мариньон и могъщите гърди на планината. Стига се по ръба до обширен паркинг и от него вече гледката ти подкосява краката. Навсякъде е обрасло в тропически пищни растения и едва се виждат следи от човешка ръка. На различни разстояния пред теб са истински картини на планински хребети с разчертани геометрични форми по тях.

Тръгва се от паркинга по пътечка и по вдълбани стълби се приближаваш към руините. Отдалече се вижда, че е грандиозна крепост – половин километър дълга и сто метра широка с входове от всички географски посоки. Порталите приличат на вагини и някои антрополози смятат, че Куелап е конструкция за генериране на космическа енергия.

Извън езотеричните предположения комплексът със своите огромни размери и сложното техническо изпълнение може да се сравни само с Мачу Пикчу. Установено е, че за създаването му са били използвани три пъти повече строителни материали отколкото за Великата Хеопсова пирамида в Египет.

Чачапойците са били великолепни инженери. Доказателство за това е, че в този регион, където вали непрекъснато, те създават перфектна система за отводняване и тя им е помагала да поддържат помещенията си сухи. В крепостта е имало повече от 400 постройки и свещеното пространство е било обкръжено с мощна стена с височина 20 м. Сега е останало малко, но достатъчно. Онемяването е пълно. Къщите са каменни и имат кръгла форма. Покривите са конуси от листа.

Ние първо се изкачихме в Горната част на цитаделата и там като магнит те привличат останки от кула, която е била астрономическа обсерватория. Тя е разположена на височина 3000 метра на стратегическо място, от което се открива невероятна панорама. Няма думи да се опише чувството, което събужда простора и природата, въпреки че леко ръми и облаците са на една ръка разстояние. Преминаваш през различните части на крепостта и малки релефи по стените разбуждат въображението ти. Със сигурност са имали определена цел да построят Куелап на това място и неговата форма на стъпало или парче черен турмалин само събужда повече въпроси, отколкото да дава отговори.

Теориите са безброй. Постройка като Куелап по-скоро се среща при викингите, които трудно биха могли да стигнат до тук. Учените предполагат, а Джеймс Редфийлд в книгите си от поредицата „Селестинското пророчество“ се докосва до истината, че в различни етапи от развитието ни, загрижени за нас същества от по-високо измерение чрез каменни строежи, свалят на физическо ниво нови посоки, които да дадат тласък в развитието ни. Такива са и маите, и цивилизацията Чавин в Белите Кордилиери, и много други.

Поклон пред природата

Ако всичко това не ви се струва интересно и не обичате да се „кланяте“ на камъни, пак си заслужава да посетите тази част на Перу. Наблизо до Чачапояс се намира един от петте най-високи водопада в света с интересното име Гокта.

На север от самото градче попадаш в райска природа. Чисти водоскоци с малки басейнчета преливат едно в друго с тюркоазена вода. Около теб цъфтят орхидеи на фона на сочно зелена растителност. Качваш се нагоре в планината и стигаш до Гокта. Водопадът е висок 771 м. и е открит едва през 2006 г. Местните жители се бояли от проклятието на сирена, която живеела там, ако разкрият водопада и не споменавали за него. Седем години след откриването си водопадът става все по-известен и посещаван.

Независимо дали си изкушен от езотерични тайни или природни чудеса Северно Перу е задължително в списъка на всеки авантюрист пътешественик.

Перу днес е най-вече известно с Мачу Пикчу, линиите Наска, езерото Титикака и е едно от най-посещаваните места на Земята. Изброените места на силата се намират в южната част на страната, но Перу разполага с огромна територия и крие невероятни места и тайни в по-трудно достъпните си места. Между Амазонската равнина на север и Тихия океан на запад, защитени на юг от заснежените върхове на Белите Кордилиери са се ширнали Амазонските Анди – планинска верига, покрита от гъсти тропически гори. Най-високите й части стигат до 3500 м.

В „хълмистите джунгли“ – селвата, живеят „Воините на облаците“.
Тази област на Перу не е лесна за достигане и не е толкова посещавана от туристи. Нямаш никакъв шанс да се сблъскаш с тълпи корейци, например. Няма билбордове по пътищата, погледът ти не засича в простора електрически далекопроводи, ефирът е чист и звънък. В повечето случаи има кални пътища до забележителностите, без указателни табели и информация. След като се отпуснеш в атмосферата на тези зелени дълбини, разходиш се в пищната природа и разбираш, че това парче земя е пазено досега. Не случайно едва през последните 20 години тук идват външни хора. Едва напоследък, то започва да ни се разкрива. Сега вече сме готови за информацията, която съдържа. А тя носи нови хоризонти за развитието на човека.

 

Чачапояс по здрач

Пристигнахме в град Чачапояс по здрач. Пътувахме през мистериозни хълмисти джунгли, обвити в облаци, през пищни зелени картини, планински езера и причудливи скали. Идвахме от градчето Тарапото – от Амазонската равнина в посока към океана.
Когато се стоварихме в центъра на града, улиците бяха пълни с народ и площадът бълбукаше като типична южноамериканска бъркотийка. Умората ни повали веднага по леглата в хотела и реално видяхме къде сме пристигнали на сутринта. Посрещна ни центърът на безлично перуанско градче. Квадратен площад Плаца ди Армас, малки тераски на избелените сгради, нищо особено на пръв поглед. Повечето перуански градчета не блестят с кой знае какви архитектурни забележителности, но при всички случаи енергията и атмосферата са толкова различни от всичко, което съм виждал по света, че се радвам на притихналото градче. Една приятелка, като разглеждаше снимките, ми каза, че прилича на Колумбия и ако погледнем на картата ще видим, че не сме далече от Колумбия.
По тези земи живеят чачапойците. Областта им е често наричана „Културната област на Амазонските Анди“. И има защо. В този район се намират удивителната крепост Куелап, загадъчните съркофази Карахиа и тук е открито най-голямото количество „книги“ от традиционното възелно писмо на инките. Центърът на чачапойската култура е бил басейнът на река Утчубамба. Това е била свещената река, чиито води не са докосвали, а само са я обожавали и възпявали. За земеделие и практически нужди са ползвали река Мариньон. Поради големият размер на река Мариньон и обкръжаващия я планински терен, регионът е бил сравнително изолиран от брега и други части на Перу. Така остава и до днес.
Хроникьорът Педро Сиеза Де Лео`н дава някои интересни сведения за чачапойците през 16 век:
„Те са най-белите и най-хубавите от всички хора, които видях в Индиите, и техните жени бяха толкова хубави че заради тяхната нежност, много от тях заслужават да бъдат жени на инките и също да бъдат заведени на Слънчевия храм“. Името чачапояс „сача пуя“ на езика кечуа, на който са говорили инките, , означава „хората от облаците“. Тайните на Чачапойците са много. Като се огледаш в града не са останали много представители от тях и това определено доказва теорията за извънземния им произход. Нали ги описват като бели красиви хора, които са се появили и после също така мистериозно са изчезнали. Оставили са следи в ДНК на местните обикновени индианци, но от красиви бели хора няма и следа.
Чачапояс са били като благородници, фини и изящни и много се различавали от типичното местно население на набити и грозновати индианци. Сега те се разхождаха по улиците на неугледното селище. Самото градче не е толкова важно. То е просто място за нощувка и отправна точка за няколко езотерични забележителности.

 

Крепостта на безсмъртието

На 70 км от градчето Чачапояс тази загадъчна цивилизация е построила крепостта Куелап. Изследователките на В. Попова и Л. Андрианова заявяват през 2011 г., че Куелап е един от древните комплекси създадени от извънземна цивилизация. Той може да не е древен, тъй като радио-въглеродния анализ показва, че строежът му е започнат през 6-ти век след Христа, но в него са събрани важни послания, подобни на тези от житните кръгове, но от камък.
Това място носи специална енергия. Тя е необходима за старта на пълна промяна в качеството на съществуване на човечеството. Дошъл е момент е да преминем в по-високо ниво на съзнание като кристалически същества с помощта на обединението на съзнанието ни. Комплексът представлява последния момент на цивилизацията на Земята преди Прехода.
Цивилизацията Чачапояс се е материализирала за известно време тук и е оставила кодове в пространството. Активирало е кодовете с каменни символически конструкции, след което се е преместила в измеренията, за да помага на други развити същества. Кодовете са свързани с предстоящите промени, които вече се случват на Земята. Човек, който медитира върху конструкцията или посети мястото и възприеме енергиите лично, задейства спящи кодове в ДНК-то си и има възможност да премине на по-висока честота на вибриране.

 

Кои са „воините на облаците“

Мястото е магнетично и притихнало сега. До него се пътува с джипове по криволичещ път над дълбоки урви и пропасти с гледки към река Мариньон и могъщите гърди на планината. Стига се по ръба до обширен паркинг и от него вече гледката ти подкосява краката. Навсякъде е обрасло в тропически пищни растения и едва се виждат следи от човешка ръка. На различни разстояния пред теб са истински картини на планински хребети с разчертани геометрични форми по тях.
Тръгва се от паркинга по пътечка и по вдълбани стълби се приближаваш към руините. Отдалече се вижда, че е грандиозна крепост – половин километър дълга и сто метра широка с входове от всички географски посоки. Порталите приличат на вагини и някои антрополози смятат, че Куелап е конструкция за генериране на космическа енергия.
Извън езотеричните предположения комплексът със своите огромни размери и сложното техническо изпълнение може да се сравни само с Мачу Пикчу. Установено е, че за създаването му са били използвани три пъти повече строителни материали отколкото за Великата Хеопсова пирамида в Египет.
Чачапойците са били великолепни инженери. Доказателство за това е, че в този регион, където вали непрекъснато, те създават перфектна система за отводняване и тя им е помагала да поддържат помещенията си сухи. В крепостта е имало повече от 400 постройки и свещеното пространство е било обкръжено с мощна стена с височина 20 м. Сега е останало малко, но достатъчно. Онемяването е пълно. Къщите са каменни и имат кръгла форма. Покривите са конуси от листа.
Ние първо се изкачихме в Горната част на цитаделата и там като магнит те привличат останки от кула, която е била астрономическа обсерватория. Тя е разположена на височина 3000 метра на стратегическо място, от което се открива невероятна панорама. Няма думи да се опише чувството, което събужда простора и природата, въпреки че леко ръми и облаците са на една ръка разстояние. Преминаваш през различните части на крепостта и малки релефи по стените разбуждат въображението ти. Със сигурност са имали определена цел да построят Куелап на това място и неговата форма на стъпало или парче черен турмалин само събужда повече въпроси, отколкото да дава отговори.
Теориите са безброй. Постройка като Куелап по-скоро се среща при викингите, които трудно биха могли да стигнат до тук. Учените предполагат, а Джеймс Редфийлд в книгите си от поредицата „Селестинското пророчество“ се докосва до истината, че в различни етапи от развитието ни, загрижени за нас същества от по-високо измерение чрез каменни строежи, свалят на физическо ниво нови посоки, които да дадат тласък в развитието ни. Такива са и маите, и цивилизацията Чавин в Белите Кордилиери, и много други.

 

Поклон пред природата

Ако всичко това не ви се струва интересно и не обичате да се „кланяте“ на камъни, пак си заслужава да посетите тази част на Перу. Наблизо до Чачапояс се намира един от петте най-високи водопада в света с интересното име Гокта.
На север от самото градче попадаш в райска природа. Чисти водоскоци с малки басейнчета преливат едно в друго с тюркоазена вода. Около теб цъфтят орхидеи на фона на сочно зелена растителност. Качваш се нагоре в планината и стигаш до Гокта. Водопадът е висок 771 м. и е открит едва през 2006 г. Местните жители се бояли от проклятието на сирена, която живеела там, ако разкрият водопада и не споменавали за него. Седем години след откриването си водопадът става все по-известен и посещаван.
Независимо дали си изкушен от езотерични тайни или природни чудеса Северно Перу е задължително в списъка на всеки авантюрист пътешественик.

Всеки човек стъпил веднъж по бреговете на Титикака, съзнателно или несъзнателно, изтрива негативните преживявания от магнитната лента на мозъка си. След такова озарение от теб зависи какво ще запишеш на харддиска си отново. Езерото, разположено на 4000 м. надморска височина, само по себе си е живо съзнание! Което ме отпраща към идеите на романа „Соларис“от Станислав Лем и си спомням за Живата планета океан.
Езерото Титикака има специална енергия! Това е клише, но наистина трудно може да се опише с думи дълбокото въздействие на вълшебното водно пространство. А освен всичко, което ти се случва на вътрешно ниво, наоколо е толкова красиво, че храни душата ти с благодат. А гостуването при племето Урос, което живее на тръстикови острови в Титикака, сложи района на първо място в личната ми класация. Със сигурност срещнах най-интересната, странна и древна култура, която съм виждал в пътешествията ми.

До островите се стига от пристанището на град Пуно. Типичното перуанско градче в селски колониален стил дреме на брега на езерото и е гара разпределителна за земните и водни чудеса на района. Качихме се на моторна лодка и тръгнахме на невинна туристическа разходка. Отдалечавайки се от града, заплувахме през тъмносинята шир покрай населения бряг. Отминахме малък остров с луксозен хотел, построен да се събуждаш с уникална гледка.. След време се заличиха очертанията на града и той се превърна в точка…
В този момент навлязохме във воден път между тръстикови острови… Плъзнахме се по „изгубената магистрала“ и сякаш се всмукахме в друго време и пространство. Така след 15 минути реката в езерото ни изведе на обширно вътрешно езеро и се появиха островите на племето Урос.
След всичко видяно до сега в Перу си мислих, че няма накъде да се изненадвам повече. Обаче директно „дадох на заето“ туууут, туууут…, малко след като слязохме на един от многобройните плаващи острови. Имах нужда от доста време да осъзная къде съм попаднал и сега осъзнавам, че чак преди да си тръгна, успях да се отпусна в преживяването.

 

Напред в миналото

Акостираме при един от фамилните острови. До модерната ни ладия са „паркирани“ тумбестите сламени лодки на семейството. Веднага се забелязва високата наблюдателна кула от слама със стълба до горе. Чудих се, какво ли ще е усещането да стъпиш на тръстиков остров. При първата стъпка, кракът леко потъва в сламата и чак при втората стъпка вече уверено крачиш по „живия остров“.
Посрещна ни цялата рода, която живее на тези 200 квадратни метра. Само от бърз поглед наоколо, вече можех да кажа, че по еко, био и каквото се сетиш там живеене близо до природата, за което всички ние говорим, тук си съществува от столетия. Хората Урос не са го променяли и изгубили. На нас ни се иска да се завърнем, там където тези хора винаги са си били.
Както всяко нещо и този начин на живот има своите добри и лоши страни. Той си е специален за тях и не е необходимо всички да заживеем така. Като ги видиш как са се вписали в средата на водната шир и ти се преобръщат представите за смисленост. Виждаш как работи една устойчива затворена еко-система, за която в научните среди тепърва се изграждат парадигми. Пише се в списанията за тях, разискват се теории на конференции и се мислят стратегии как да се върнем там.
Племето Урос използват най-близките до тях природни дадености и изграждат живота си така, че да се впишат в природните условия и ритми. Те успяват след използването на суровините наоколо, максимално да ги „рециклират“ и върнат в природата с най-малък процент замърсяване на околната среда. Всъщност те нямат избор и ако не внимават с боклука, могат бързо да се заринат в него. Вдъхновяващо действа да разбереш, че има начин да се хармонизираш със природата и би било добре да знаем как действа, едно такова сливане с Майката Земя.

 

Вълшебната тръстика

На тази малка площ се оказва, че има всичко, което му трябва на човек за да живее добре. Най-вече има тръстика и племето я използва за всичко. От нея правят минималистични къщички и палатки с дизайнерски вид . Това е покрива над главите им. От същата тръстика са лодките им, леглата в семплите къщурки с разхвърляни дрехи и самият остров, разбира се, на който живеят. Островът се прави от големи естествени полета тръстика, които по специален начин чрез въжета и колони се укрепват и застопоряват. Освен всичко това използват свежата реколта на тръстиката, за да си правят питателна салата. Приготвят си храната на керамична печка и ползват за гориво изсушени коренища на същата тръстика. За душата и молитви имат вътрешно езерце с храмче по средата и градинка с цветя и зеленчуци, посадени на пръст, докарана от брега.
Много е добре за всеки западен мозък да попадне на такова място. Ние сме обременени със стандартите на обществото и с вечното искане, пък и търчане, за да го постигнеш. Тук на острова те пронизва идеята, че имаме постиженията на европейското мислене, но нямаме пространство за себе си от всичките тези мисли…
Тук пространството и просторът са като мехлем за финните ти тела. Крача между къщетата, чудя се на морските свинчета в клетка, те между другото ги ядат, както и заблудени патици из тръстиката.
Шефчето на острова е „главата на семейството“ баща, чичо и вуйчо и след като ни настани в полукръг на тръстиков пейки ни почерпи с тръстика за добре дошли и започна да ни разказва за историята на племето си. Ето какво ни обясни той накратко: „Плаващите острови са изкуствени и са изградени от корени, тръстика и кал. Тъй като тръстиката загнива, периодично се поставя нов слой. Всяко семейство си строи такъв остров за около 9-10 месеца, на който живее и отглежда децата си. Те се изграждат от стари корени, събрани на едно, върху които е поставен слой тръстика. Цялата платформа плава в езерото, закотвена с едно въже. В близост има два острова за начални училища и един за поликлиника, където лекари от Пуно идват всеки ден да работят.“ Индианеца разказваше историята, но бях нетърпелив сам да изуча всяко ъгълче, но все пак изчаках да довърши легендите и историите на племето си.
Много интересно ми стана като спомена, как, когато някое семейство се скара със съседите си, откотвя острова си и го мести на друго място. Има решение и за лошата тъща – ако досажда много, мъжът в семейството взима един голям трион и отделя частта с къщурката и надалече.

 

Възстановена връзка

Единственият признак, че тук научния прогрес не е останал незабелязан, са слънчевите панели, даващи ток плюс касетофон и телевизор на батерии. Местните се къпят в езерото, чиято постоянна температура е 14 градуса.
Предлагат пъстроцветни тъкани пана, в които се разказва историята им. Също жените носят забавни помпони и нека да отбележа,че неомъжените момичета носят розови помпони, а когато се омъжат слагат черни. Една приятелка реши да изпробва как действат розовите и се закичи с тях. После сподели, че мъжете променили начина, по който я гледат от розовите помпони.
Стоях на вишката и разглеждах островите наоколо, вдишах Вселената през усмивката си и благодарих за възможността да се докосна до живота на тези хора. Племето Урос ми приличат на косматите нисички мечоци от последната серия на сагата Междузвездни войни „Завръщането на Джедая“. Чувствах се попаднал на друга планета. Освен че са малки на ръст хората Урос са закръглени и с обли лица, добрички и спокойни са, а и мъжете носят цветни шапки в най-ярките възможни цветове, които човек може да си представи.
Много бързо минаха три часа и трябваше да се връщаме обратно. Никак не ми стигна този миг от разместването на измерения и пространства. Оказа се, обаче, че можеш да останеш да нощуваш на островите и следващия път задължително ще го направя. А сега не ми остана нищо друго, освен да си взема цветна шапка и сувенири. Изживяването беше кратко, но толкова интензивно, че се качих на лодката пълен с мъдростта на природата. Все още не можех да повярвам на щастието си да бъда сред тези хора. Каквото и да пиша още, за усещането да си там, за начина им на живот, най-добре ще го усетите, ако ги посетите. А това искрено пожелавам да бъде подарък от съдбата за всеки един от вас!

 

Живот на вода

Преди 400 години, при идването на испанците, група индианци не са били съгласни да слугуват и навлезли вътре в езерото и започнали да живеят в построените от тях плаващи острови. И до ден днешен говорят техния език аймара, звучащ ми малко на японски. „Здрасти“, преведено на аймара е „камисараки“. През по голямата част от историята си са се препитавали от риболов. Уловът са го заменяли срещу картофи, плодове, зеленчуци и други стоки от брега. Така било докато един професор не дошъл преди 50 години. Представлявал мисия на християни – евангелистите. В началото го приели недоверчиво, но той останал да живее сред тях и малко по малко, научавайки местния език, започнал да им влияе.
Научил ги как да привличат и посрещат туристи, как да правят сувенири. Препоръчал им да слагат по една сламена глава на края на типичните лодки, за да са по-интересни. С него дошла и религията на евангелистите, които построили първото начално училище. До този момент никой не е бил образован, никой не говорил испански. Хората нямали божества, а вярвали в природните сили – водата, дъжда, слънцето. Дошли няколко филмови екипа, правещи документалистика, която популяризирала това място. Един японски студент пристигнал да изучава културата им като живял във всяко семейство по няколко седмици. Те го наричали „Червеното лице“, тъй като при идването си изгорял страхотно от слънцето. Така местните малко по малко започнали да живеят по-добре и поради това уважават много посетителите си.

Ако се интересувате от духовната топография на планетата Земя и така наречените „енергийни места”, то e задължително да посетите Араму Муру в Перу. Там се намира едно от порталните места към други измерения и пространства, една от „звездните врати”(Star Gate) в нашия свят. По планетата ни има много такива точки. Всяка е с различна честота и сила на енергията. И в България има такива места и ще ви разкажем за тях, но Араму Муру е от най-висока категория. Там освен зареждане с чиста светлина се случва пълна трансформация и преминаване към по-високо ниво на съществуване, стига да си готов за това. Животът ти след срещата с това място никога не може да бъде същия, освен ако не си „кон с капаци” и не цвилиш, вместо да говориш.

„Тук живее енергията” ни каза нашият водач Олег Михайлович Чернье (Чом), който е изследовател на древната история и мистична топография на Земята.”Араму Муру е място на силата с една от най-високите вибрации в света, защото е тясно свързано с Атлантида и е тясно свързано с бъдещите промени, които предстоят на човечеството и преминаването ни към по-висше измерение на живот.”
Араму Муру се намира на пътя от знаменитото градче Пуно към алхимичната столица на Боливия Копакабана, наблизо до езерото Титикака и на един час от Перуанско-Боливийската граница. Първото въздействие, разбира се, идва от височината – 4000 метра. А за другите влияния и изживявания всеки може да разкаже своята приказка. Тя се случва според собственото му развитие и честота на вибрациите, които излъчваме. По-долу ще чуете моето приключение, което ми помогна да стигна по-близо до самия себе си и да разбера какво да правя, за да реализирам потенциала си.

 

Вкаменени гиганти и причудливи легенди

Пътят до Араму Муру прекосява необятно плато, което в далечината се съединява с небето. Наоколо са пръснати малки къщурки, които изглеждат непроменени от векове. Не се забелязват електрически жици, няма билборди, почти и хора не се виждаха, а само прасета, алпаки, овце и кози пасяха по поляните. Оставаш насаме простора на равната шир и красотата на картините от облаци. Още отдалече забелязах странните червеникави скали и усетих аурата им от разстояние.
Преди да спре рейсът и да ни кажат, че сме пристигнали, вече знаех, че това е мястото и не можех да откъсна поглед от причудливите каманяци. Много отдавна, незнайно в кои времена тук живеела раса гигантски хора. Огромни били не само те, но и животните около тях. Чом ни обясни, че според изследователите на древната история на планетата ни на това място Земята се е уплътнявала и от по-финната и информационна структура се е превръщала в материята, която виждаме сега.
Заради втвърдяването е настанало време, в което е трябвало расата великани да си тръгне, защото идвало ред на цивилизацията на човеците в твърдо физическо тяло. Гигантите с качествена енергия, чиито еквивалент са днешните просветлени, са се преместили в подобно на своето измерение и са продължили развитието си там. Араму Муру е била портата, през която светнатите гиганти са преминали отвъд. Други не разбирали Върховния замисъл на Вселената и отказали да си тръгнат. Наложило се да бъдат вкаменени и около портата и на други места могат да се видят силуети на хора и животни, застинали във вечността.
Дълги векове през портата е можело да се преминава, докато се е уплътнявала Земята. Възможно било от този свят да се отива в други, но постепенно качеството на хората се влошавало и на вратата са сложили пазачи, които да следят, кой влиза. В един момент портата съвсем се втвърдила, защото настанал тотален хаос на земята, който наблюдаваме днес сред хората и се поселил страх в това място. И досега местните жители стоят отстрани и наблюдават белите, които медитират на портата. През последните 2-3 години са започнали да приемат скалните извивки като туристическо място и малките момчета от местното племе аймара ни предлагаха букети с накъсани билки за дребни монети. Тревите имат силен аромат и досега си пазя букетчето, което ароматизира стаята ми и ме връща в изживяването там, което из основи разтърси съществуването ми.

 

Зависи от гледната точка

На някого Араму Муру може да му се стори само причудливо природно място с интересни скални образувания, но стига само да утихнеш и да поседиш на камъните и разбираш, че това малко късче земя е повече от земна твърд. Около мястото витаят много легенди, различни хора с по-силни възприятия описват чудни изживявания.
Нашият водач Олег Чом ни каза, че е бил няколко пъти на това място и винаги усеща по-различен начин портата. Всичко зависи доколко си готов да проникнеш през тайнствената завеса на рационалното, на видимото и да вдишаш Вселенското познание през усмивката си.
Първото, което направихме след като слязохме от рейса е да се събуем боси, за да уважим свещената земя. След това се покатерихме по гърба на вкаменена гигантска змия, която символизира човешката сексуална енергия, позната като кундалини. Всеки от нас в мълчание мина по дългата скала и събудил силата си, беше допуснат да продължи към самата порта. Пътеката минава покрай ниви, засети с картофи, покрай скали, които приличат на гигантски графични рисунки, с дупки през които надниква небето. Ухае на ароматни треви и колкото по навътре навлизаш, толкова става все по-тихо и по-тихо. Покатерваш се по скалите, за да се снимаш и имаш усещането, че земята кънти под краката ти. Самата местност не е толкова голяма, но енергията наистина можеш с нож да я режеш, усещането е като на Молитвения хълм на Рилските езера.
Няма как да не се ококориш при вида на самата порта, която представлява два високи четири-пет метра улея от двете страни на издълбано като порта вдлъбнато пространство в скалата. Улеите са тесни и церемонията за иницииране започва с влизането в тях и стоенето със затворени очи. Те не водят навътре в скалата, както и портата, но те отключват други лостове в съзнанието ти и то се носи към своя център и отключва ръждясалите ключалки на истинската ти същност. Падат маските и защитите и оголен и задъхан осъзнаваш величието си и потенциала на безграничната енергия в теб.

 

Съединяване на небето и земята

Усещането е неописуемо и тук наистина човек се пренася в други светове и други пространства. Душата ти сякаш се изпълва с безкрайния космос и ти се разкрива смисълът на живота, както и съвършенството на условията, създадени, за личностното ни развитие и пътя към безсмъртието.
Без да съм бил на много места по света мога да кажа, че това е едно от най-впечатляващите със сигурност. И ако Мачу Пикчу е грандиозно човешко творение, тук всичко се случва на вътрешно ниво. Портата излъчва особена вибрация, а тя действа като захвърлен в личното ти езеро камък. Първо разлюлява повърхността и поваля стената за защита, която всеки гради с годините, после потъва надолу, размествайки пластовете вода в теб, пада на дъното и предизвиква пренареждане в основата на съществото ти. Размътва водата, за да видиш в танца на калта символите на израстването и посоката, в която да вървиш. Тази вибрация отеква някъде дълбоко в паметта на душата ти. Съединява те с фонтаните енергия наоколо и ти става леко, хармонично и се свързваш с безкрайната вселена на потенциални възможности, които се вихрят пред нас и в които единствено изборът накъде да тръгнем представлява истинската ни работа.
Тръгваш си безмълвен от такова място. Слънцето все така напича зад облаците, вятърът все така си играе с косите ти, все още ходиш по земята, не летиш, не местиш камъни с погледа си, просто усещаш всяка фибра от тялото си и въпреки че привидно нещата са същите, някъде дълбоко в мен чувствам, че нищо вече не е същото.
По пътя към Боливия заваля дъжд и се появи най-ярката дъга, която съм виждал в живота си. Толкова наблизо, сякаш може да я докоснеш с ръка. В този тържествен момент душата ми осъзна благословията, която ми се беше случил и се усмихна от благодарност и любов към Природата и живота, че ме доведоха на това място и ми дадоха ключ, който никога не смятам да изпускам и с който отключвам в живота си всичко най-хубаво, което тепърва предстои.

Преди да попадна в крайокеанския град Трухийо, нито един перуански град не ми беше харесал. След него се появиха и други готини градчета, но доста време имах чувството, че испанците само са ограбили златото на тази земя и са експлоатирали народа й, и не са допринесли с нищо за културата им. Градовете в Перу никак не са привлекателни, бих казал даже са отблъскващи и в тях не личи нищо перуанско. Неугледни квадратни сгради, типични за испански предградия или за предградия, в която и да е точка на планетата. Тъкмо започнах да се ядосвам на испанците, че така са прецакали местните, но Трухийо ми излекува раздразнението и ми стана любимия град в Перу.

Освен това наблизо се оказа готино курортно местенце Уанчако, всъщност древен град на риболовци, преки потомци на древното население, което е създало изумителна цивилизация в тази част на страната. Сега Уанчако е прекрасен курорт с неописуеми залези, широки плажове и величествени вълни за сърфинг.
Уанчако и Трухильо са разположени в зона с хилядолетно и сложно културно развитие на обществата Моче и Чиму. На 10-15 км около Трухийо има невероятни археологически находки. Чан Чан, най-големият американски град от кал в древността е разположен между Уанчако и Трухильо. Бил е столица на Империята на Чиму към края на XI век. От 1986 е избран за световно културно наследство на човечеството.
На изток от Трухильо се намира Храмовете на Слънцето и Луната, на място, където е бил центъра на властта на прекрасната цивилизация Моче, между I и IXв.пр.н.е.
За по-малко от час, на север се намира Комплексът Магьосника, една изумителна пирамида на мочите, в която се подслонява пищния гроб на Дамата от Као.

 

Сгради с цветовете на дъгата

И в средата на всички тези забележителни места се намира Трухийо. Разбира се, най-интересната му част е в централната част, но дори и по крайните квартали се забелязва усилието на перуанците градът им да бъде красив и уреден, а не просто както на всички останали места стълпотворение на жилищни сгради.
Градът е основан през 1534 година и е наречен Трухийо в чест на родното място на завоевателя на Перу испанския конквистадор Франсиско Писаро. Първите му заселници са били бедни испански благородници „идалго”, които са пристигнали по Новите земи да търсят приключения и богатства. Застроен е, както всички останали градове от онова време – перпендикулярни улици и квадратен „Амрейски“ площад. И до днес се усеща аристократичния дух на първите му жители и атмосферата е особена, силно испанска, но с латиноамерикански привкус. Това идва и от удивителните цветни сгради из централната част. Не съм виждал по-цветно място в пътешествията си. Всяка къща е в отделен ярък цвят и няма нито една сграда с подобна украса, тук са всички цветове на дъгата. Общото са много интересни огромни прозорци, обримчени с железни решетки.
Площадът на Армията е огромен, просторен и заобиколен от катедрали. Огромната центрълна катедрала в приятен слънчев оттенък придава абсолютно европейски вид на центъра. Пищна католическа грамада с всички традиционни мрамори, статуи и цветя, украсили олтарите.

 

Толерантност по перуански

Сега Трухильо е третият по големина град в страната, известен е като Града на Вечната Пролет, заради благоприятния климат през цялата година. Местните не пропускат да отбележат, че Мис Свят 2004 20-годишната Мария Хулия Мантиля Гарсия е родена в Трухийо. За мен това е странно, защото физически перуанките и перуанците не ми изглеждат много привлекателни. Повечето са ниски на ръст, набити, с широк гръден кош и къси крачета, с черти, сякаш издялани от камък, обветрени и мургави. Сигурен съм, че има изключения и човек никога не може да види всичко в едно място и това ми беше урок, никога да не обобщавам, да не критикувам нищо, а да изживявам момента и да му се отдавам изцяло. А в Трухийо наслаждението от живота се усеща на всяка крачка.
По целия исторически център окото се радва на многобройни бижута на колониалната и републиканска архитектура. Ние попаднахме преди Нова година и на площада имаше множество елхи, някои от тях толкова кичозни и нелепи, че ни разсмяха до сълзи. Невероятно усещане е да празнуваш Коледа и Нова година и да си по къс ръкав, а Дядо Коледа да се е разположил на зелена морава сред безброй пъстри цветя в градинка. Това беше приятен културен шок, който също беше залят от нас с бурен смях.
Леко и празнично се чувства човек в такова красиво градче. Разбираш колко е важно да бъде красиво наоколо. Любовни двойки се разхождат из площада и на мен лично ми се напълниха очите със сълзи, когато видях млад мъж на инвалидна количка да се закача с любимата си в същата ситуация като него. Той я галеше по гърба, гъделичкаше я, тя му се изплъзваше, той я настигаше. Никой не зяпаше, никой не ги сочеше с пръст. Е, може би аз ги зяпах, но в България не можеш да видиш хората с затруднения в придвижването толкова спокойно да се разхождат, изобщо не можеш да ги видиш, а камо ли толкова спокойно да си флиртуват, приети от всички. В страна като Перу, която не се слави като развита и просперираща, хората много по-човешки приемат различните. Те са щастливи в обществото, щъкат си из площада и бих пожелал на българите да вземат този пример и да станат по-толерантни към останалите, които не са като тях. Романтиката и любовта са за всеки, дори и за тези, които не могат да ходят или са със специални нужди.

 

На гости при идалго

Нямаше как да не заобичам този пъстър, жив и толерантен град и да не се омагьосам от романтичната му атмосфера. За вечеря попаднахме в страхотен ресторант в бивша къща на испански благородник, цялата украсена със стари гоблени, антикварни мебели, плакати от театрални спектакли отпреди век, портрети на семейството, живяло преди столетия в къщата. Почти всичко беше направено от дърво, допълнително бяха вкарали старинен интериор, с който да пресъздадат атмосферата в аристократичната къща. Почувствахме се като в машина на времето и си позволихме да се размечтаем, че сме на вечеря у испански благородник и само тълпа кичозно облечени хора ни върна към действителността.
Няколко семейства бяха повели дечицата си към голямата зала на ресторанта, където се бяха събрали момиченца и момченца максимум на 7 години, облечени като кукли, с прически, обувки, дори гримирани като малки принцове и принцеси. Оказа се, че са взели първо причастие и сега семействата им празнуват. Децата, въпреки че бяха облечени с лъскави рокли на пайети, тичаха и си играеха на гоненица и не забелязваха важността, която придаваха на повода родителите им. Бяха им извикали един клоун да ги забавлява и сюрреалистичната картина беше завършена. Имаше нещо особено във въздуха тази вечер, смяхме се на смесицата от колониални мебели, върху които се беше разположил клоун, около него тичаха натруфени като тортички момиченца, звучеше перуанска поп музика и сервитьори в униформи на модерен скандинавски ресторант щъкаха натам насам с поръчките.
След семпла вечеря със салата и панирани сиренца излязохме отново на площада, където се бяха събрали различни артисти и на единия ъгъл свиреха на китари и пееха перуански рок няколко музиканта, на другия младежи показваха брейк номера, на третия ъгъл един комедиант разсмиваше тълпата. По пейките се събираха млади хора на групички, любовни двойки се целуваха, деца викаха освободено и неудържимо в игрите си и глъчта от всички тези различни звуци се превръщаше в най-страхотния саундтрак на преживяването ни в Трухийо, в който вече бяхме абсолютно влюбени.